Момичето доближи до платформата и Хиацинт вдигна глава. Очите им се срещнаха и Уинтър се взря в човек, бит, връзван, подиграван и измъчван цял ден и за миг си помисли, че са го пречупили. Поредната счупена играчка на кралицата.
Ала единият крайчец на устата му се повдигна, усмивката грейна в поразителните му сини очи и той светна ярко и приветливо като изгряващото слънце.
— Здрасти, беля — поздрави я той и облегна глава на слънчевия часовник.
И с това ужасът от изминалите седмици изчезна, като че те никога не са били. Той беше жив. Беше се завърнал у дома. Все още беше Хиацинт.
Принцесата се покатери на платформата.
— Имаш ли представа колко се тревожех? — рече тя, докато вървеше към него. — Не знаех дали си мъртъв, дали те държат като заложник, или някой от войниците на кралицата те е изял. Тази неизвестност ме докарваше до лудост.
Той вдигна вежди.
Тя се намръщи.
— Не казвай нищо.
— Не бих посмял. — Той разкърши рамене, колкото му позволяваха въжетата. От движението раните му се разтвориха и за миг лицето му се сви от болка.
Уинтър се престори, че не е забелязала, и седна пред него по турски, разглеждайки внимателно белезите. Копнееше да го докосне. Ужасяваше се да го докосне. Това поне не се бе променило.
— Много ли боли?
— Все е по-добре, отколкото да се намирам на дъното на езерото. — Усмивката на напуканите му устни се изкриви. — Утре вечер ще ме сложат в суспенсора. Половин ден там и ще бъда като нов. — Той присви очи. — Стига да не си дошла, за да ми донесеш храна. Предпочитам езикът ми да си остане на мястото.
— Не нося храна. Просто да видиш едно приятелско лице.
— Приятелско. — Той я огледа внимателно, все така спокойно усмихнат. — Твърде меко казано.
Уинтър сведе глава и се извърна настрани, за да скрие трите белега на дясната си буза. От години смяташе, че когато хората се взират в нея, то е, защото се отвращават от белезите. Рядък физически недостатък в техния съвършен свят. Но после една прислужница й каза, че никой не я зяпа с отвращение, а с възхищение. Момичето каза още, че белезите привличат интереса на хората към нея и колкото и да е странно, с тях тя изглежда дори по-красива.
Хиацинт беше единственият човек, който можеше да я накара да се почувства красива, без това да й се струва лошо и неприятно. Не си спомняше някога да го е чувала да произнася думата или да я ласкае. Неговите комплименти винаги бяха скрити под небрежни шеги, от които сърцето й се разтуптяваше.
— Не се шегувай — рече тя и се изчерви от начина, по който винаги я гледаше.
— Не се шегувах — рече той равнодушно.
В отговор Уинтър протегна ръка и го удари по рамото.
Той трепна от болка, а тя ахна, спомняйки си раните му. Но Хиацинт се разсмя сърдечно.
— Силите ни не са равни, принцесо.
Уинтър преглътна напиращото на устните й извинение:
— Време беше и аз да имам превес.
Младият мъж погледна край нея към улицата.
— Къде е телохранителят ти?
— Оставих го в двореца. Търси чудовище в дрешника.
Слънчевата усмивка се преобрази в гняв.
— Принцесо, не може да излизаш сама в града. Ако нещо се случи с теб…
— Кой би могъл да ми стори зло тук? Всички ме познават.
— Стига и един идиот, привикнал да получава всичко, което поиска, и твърде пиян, за да се владее.
Уинтър се изчерви и стисна зъби.
Хиацинт се намръщи и на мига съжали.
— Принцесо…
— Ще тичам по целия път обратно. Няма страшно.
Той въздъхна, а тя наклони глава. Щеше й се да бе донесла някакъв мехлем за раните му. Левана не каза, че забранява да му носи лекарства, а като го гледаше така завързан, уязвим, гол до кръста и целият в кръв, пръстите й необяснимо се свиваха конвулсивно.
— Исках да остана насаме с теб — рече тя и се вгледа в лицето му. — Толкова рядко вече ни се случва да оставаме насаме.
— Не е прилично една седемнадесетгодишна принцеса да остава насаме с млади мъже и техните съмнителни намерения.
Тя се разсмя.
— Даже и с млади мъже, които са нейни най-добри приятели, откакто е проходила?
Той поклати глава.
— Тези са най-опасните.
Тя прихна и лицето на Хиацинт отново грейна.
Но шегата беше сладко-горчива. Истината бе, че Хиацинт я докосваше само когато й помагаше да понесе по-леко халюцинациите и с години не я бе докосвал по друг повод. Не и след времето, когато тя беше на четиринадесет, а той на шестнадесет, и тя се бе опитала да го научи да танцува „Валса на слънчевото затъмнение“, но резултатите не бяха особено сполучливи.
Скоро ще трябва да му предложи „Млечния път“ и с този валс да даде тласък на не чак дотам достойните му намерения.
Усмивката й взе да гасне и тя каза:
— Липсваше ми.
Той сведе поглед и се опита да се намести по-удобно върху слънчевия часовник. Стисна зъби, за да скрие от нея, че всяко движение му причинява болка.
— Как е главата ти? — попита, след като думите й обгърнаха и двама им като в плащ.
