Уинтър полностью

Стражът, който стоеше на пост пред вратата й, влетя с извадено оръжие. Уинтър не спираше да пищи. Запрепъва се назад, падна върху възглавниците, опря гръб в дъската на леглото и взе да скубе косите си.

— Принцесо! Какво се е случило? — Мъжът стрелна поглед из тъмната стая, търсейки нарушител, заплаха.

Уинтър замахна с ръка назад, започна да драска по тапета и откъсна едно парче от него. Все по-лесно й ставаше да повярва, че е изпаднала в паника. Отвсякъде я заобикаляха призраци и убийци и прииждаха към нея.

— Принцесо! — Втори страж влетя в стаята. Запали лампата и Уинтър се сви от светлината. — Какво става?

— Не знам. — Първият страж беше прекосил стаята и проверяваше зад завесите.

— Чудовище! — изписка Уинтър, подсилвайки думата с ридание. — Събудих се и той стоеше, надвесен над леглото ми, един от… един от стражите на кралицата!

Мъжете се спогледаха и дори на Уинтър й стана ясен смисълът на безмълвните им погледи.

Всичко е наред. Тя е луда.

— Ваше Височество… — подхвана вторият страж, а в това време на вратата се появи трети.

Добре. В този коридор обикновено имаше само трима стражи между нейната стая и главното стълбище.

— Тръгна натам! — Като се прикриваше с една ръка, Уинтър посочи към дрешника. — Моля ви, моля ви не го оставяйте да се измъкне! Моля ви, намерете го!

— Какво стана? — попита новодошлият.

— Мисли си, че е видяла един от войниците мутанти — измърмори вторият.

— Той беше тук! — изпищя тя, а думите продраха гърлото й. — Защо не ме защитите? Какво стоите? Вървете да го намерите!

Първият страж изглеждаше ядосан, сякаш този цирк бе прекъснал нещо по-важно от висенето в коридора и втренчването в стената. Той прибра пистолета в кобура си, но рече тежко:

— Разбира се, принцесо. Ние ще открием нарушителя и ще се погрижим за сигурността ви. — Той даде мълчалив знак на втория страж и двамата се запътиха към тоалетната.

Уинтър се обърна към третия мъж и се преви на две.

— Ти трябва да отидеш с тях — подкани го тя с разтреперан, немощен глас. — Онзи войник е чудовище, огромно чудовище с щръкнали зъби и нокти, с които ще ги разкъса на парчета. Сами няма да могат да го надвият, а ако не успеят… — Думите й преминаха в ужасен вой. — Той ще се върне при мен и тогава няма да има кой да го спре. Няма да има кой да ме спаси! — Тя заскуба косите си и цялото й тяло се затресе.

— Добре, добре. Отивам, Ваше Височество. Вие почакайте тук и… опитайте се да се успокоите. — И мъжът побягна след другарите си, благодарен, че оставя лудата принцеса зад гърба си.

Щом изчезна, Уинтър слезе от леглото, изсули халата си и го захвърли на един стол.

— В дрешника е чисто! — извика единият от стражите.

— Търсете! — на свой ред изкрещя принцесата. — Знам, че се спотайва там!

И като грабна обикновената шапка и обувките, които бе оставила до вратата, тя изтича навън.

За разлика от личната й стража, която би й задала куп въпроси и би настояла да я придружи до града, войниците, които пазеха кулите пред двореца, никак не се трогнаха, когато ги помоли да отворят вратата. Без охраната и скъпите си одежди, с бухналата си коса, натикана под шапката, и приведеното си лице, под сенките Уинтър спокойно можеше да мине за прислужница.

Щом напусна двореца, тя хукна.

Благородниците обикаляха по калдъръмените улици на града, смееха се и флиртуваха, надянали своите изящни дрехи и обаянието си. От отворените врати се лееше светлина, музиката танцуваше по первазите на прозорците, навсякъде се носеше мирис на гозби, чуваше се звънтене на чаши, а по тъмните улички сенките се целуваха и въздишаха.

Такъв беше градът. Лекомислен, сластолюбив. Белият град Артемизия — малкият рай, защитен под стъкления купол.

В центъра на града се намираше площадът, издигната кръгла платформа, където играеха театър, провеждаха търгове, а илюминациите и вулгарният хумор често изкарваха семействата от именията им, за да прекарат тук една весела нощ. В списъка със забавления редовно присъстваха публичните унижения и наказания.

Когато площадът изникна пред погледа й, Уинтър едва дишаше, капнала от тичането и същевременно замаяна от успеха си. Щом го зърна, коленете й омекнаха от копнеж. Трябваше да поспре, за да си поеме дъх.

Той седеше в средата на платформата с гръб към огромния слънчев часовник — уред колкото непотребен, толкова и смайващ през дългите нощи. Ръцете му бяха вързани с въжета, главата му бе клюмнала и светлата коса скриваше лицето му. Уинтър приближи и забеляза по гърдите и корема му подутините от камшика, опръскани с вече засъхнала кръв. На гърба му ще има още. Ръцете му ще са разранени от стискането на бича. Самобичуване, беше обявила Левана, но всички знаеха, че Хиацинт ще бъде под контрола на чародей. Това наказание нямаше нищо общо със самобичуването.

Уинтър бе дочула, че Еймъри сам е изявил желание да изпълни задачата. Вероятно е изпитал удоволствие от всяка рана.