— Знам, но все пак изглежда, че номерът минава… Направи ми тази услуга, Джони. Прикрий ме. Кажи на Мари, че се чувствам прекрасно, че не съм ранен и нямам следа към Чакала, която единствено старият Фонтен можеше да ми подсигури. Което всъщност е истина. Едно кафене в Аржантьой, наречено „Сърцето на войника“. Кажи й, че Алекс Конклин също ще пристигне в Париж и че разчитам на всякаква помощ от Вашингтон.
— Но това не е така, нали?
— Да. Затова Чакала ще разбере веднага. Той има уши на всички нива на Ке д’Орсе. Единственият начин е да действам соло.
— Не мислиш ли, че тя ще разбере?
— Ще подозира, но не може да бъде сигурна. Ще накарам Алекс да й се обади и да потвърди пред нея, че поддържа връзка с цялата тайна тежка артилерия в Париж. Но най-напред ще й кажеш ти.
— Защо е тази лъжа?
— Не би трябвало да ме питаш, братко. Вече достатъчно е преживяла с мен.
— Добре. Ще й кажа, но тя няма да ми повярва. Винаги съм бил прозрачен за нея. Още когато бях дете, щом погледнеха тези огромни кафяви очи, много често ядосани, но не като тези на братята ни, не… Просто не мога да ти опиша — в тях нямаше отвращение, понеже хлапето е „порта“. Разбираш ли ме?
— Това се нарича загриженост. Тя винаги е била загрижена за теб — дори когато си бил „порта“.
— Да, Мари е страхотна.
— Дори нещо повече. Обади й се след няколко часа и ги върни тук. За тях това е най-безопасното място.
— А ти? Как ще стигнеш до Париж? Връзките с Антигуа и Мартиника са ужасни и понякога са изцяло резервирани няколко дни предварително.
— И без това не мога да ползвам тези полети. Трябва да пристигна тайно и под чуждо име. Един човек във Вашингтон ще измисли как.
Александър Конклин изкуцука от малката кухня в апартамента на ЦРУ във Виена с лице и глава, от които капеше вода. В доброто старо време, преди дните, удавени в произведенията на спиртните фабрики, щом нещата почнеха да стават прекалено трудни, и то прекалено бързо, той напускаше спокойно кабинета си — където и да се намираше, и се отдаваше на един неизменен ритуал. Намираше най-добрия ресторант за бифтеци, поръчваше си две сухи мартинита и дебел къс недоизпечено месо с възможно най-мазните картофи от менюто. Съчетанието между усамотението, ограниченото количество алкохол, кървавото парче месо и най-вече — мазните картофи, му действаше толкова успокоително, че всички изтощителни, сложни противоречия, изпълнили трескавия му ден, се избистряха и разумът му вземаше връх. Връщаше се в кабинета си, независимо дали той беше в приятен апартамент на Бегрейвия Скуеър в Лондон или в някой бардак в Катманду, с множество решения в главата. Веднъж бе споменал за това гастрономическо явление на Mo Панов, който бе изкоментирал кратко: „Ако не загинеш заради лудата си глава, то това ще стане заради стомаха ти.“
Но сега, поради посталкохолния вакуум и различни други пречки, като високия холестерин и тъпите малки триглицериди, каквото и да представляваха те, трябваше да търси друг изход. И той дойде съвсем случайно. Една сутрин по време на разпитите на иранските контри, които за него се бяха превърнали в най-забавното предаване, телевизорът му угасна. Включи вбесен портативното радио, което не бе ползвал от месеци, а може би и от години — телевизорът имаше вградена радиокомпонента, също повредена по това време. Но батериите на радиото отдавна бяха изтекли и образували бял налеп. Отиде до кухненския телефон, като знаеше, че телевизионният техник, комуто бе направил няколко услуги, щеше да дотърчи веднага, щом му позвъни. За жалост, обаждането му само отприщи една изпълнена с неприязън реч, произнесена от съпругата на техника, която се разкрещя, че съпругът й, „чукачът на клиентки“, е избягал с някаква „похотлива богата черна кучка от Ембаси Роу!“ (Заир, както се установи после по документи от Пуерта Валярта.) Конклин се втурна в кухнята, усещайки как апоплексията му се усилва. Отиде до мивката, тъй като на перваза на прозореца над нея стояха хапчетата му за регулиране на кръвното налягане, и пусна студената вода. От крана изригна към тавана мощна струя, която обля цялата му глава. По дяволите! Шокът го поуспокои и той си спомни, че кабелната телевизия щеше да препредаде тази вечер целите разпити. Повика съвсем щастлив водопроводчика, излезе и си купи нов телевизор.
И от тази заран винаги, когато собственият му бяс или светът го побъркваха, той навеждаше глава в кухненската мивка и я подлагаше на студената вода. Така беше направил и тази сутрин. Тази проклета, шибана сутрин!
