Ултиматумът на Борн полностью

— Добре… Всъщност имаме нужда от някои неща. Ще намерим някой търговски комплекс и ще купим дрехи, четки за зъби, самобръсначка… каквото се сетим.

— Искаш да кажеш, че не можем да се върнем в Париж.

— Можем и вероятно ще се върнем в Париж, но не в нашите хотели. Паспортът ти у теб ли е?

— Паспортът, парите, кредитните карти — всичко е било в чантата. Не знаех това, докато ти не ми я даде в колата.

— Помислих си, че не е добре да я оставиш в „Морис“. Тръгвай! Първо трябва да намерим телефон.

— На кого ще звъниш?

— Най-напред на Алекс.

— Нали току-що се опита.

— В апартамента му. Бил е изхвърлен от прикритието си във Вирджиния. После ще се свържа с Mo Панов. Хайде!

Потеглиха отново на юг, към градчето Корбей-Есон, където на няколко километра от шосето имаше сравнително нов търговски център. Многолюдните магазини загрозяваха френския провинциален пейзаж, но за бегълците бяха приятна гледка. Джейсън паркира колата и като много други съпрузи, излезли на пазар късно следобед, те закрачиха из главния магазии, като през цялото време трескаво търсеха с очи обществен телефон.

— По дяволите! Да няма нито един по магистралата! — процеди през зъби Борн. — Какво си въобразяват, че ще правят хората, ако катастрофират или им се спука гума?

— Ще чакат полицията — отвърна Мари. — Освен това е имало един, но е разбит. Сигурно затова няма други — не, ето един!

Джейсън отново изтърпя вбесяващата процедура за поръчка на разговор с чужбина от местните телефонистки, които се дразнеха, че трябва да звънят на международния клон на централата. А после последва нов гръм — далечен, но неумолим.

— Говори Алекс — прозвуча записът от другата страна. — Ще отсъствам за кратко време. Ще посетя едно място, където беше извършена печална грешка. Обадете се след пет-шест часа. Сега е девет и половина сутринта, източно време. Край, Джино.

Борн беше поразен; умът му трескаво работеше. Окачи слушалката и се втренчи в Мари.

— Нещо е станало и трябва да разбера какво е то. Последните му думи бяха: „Край, Джино.“

— Джино ли? — Мари присви очи срещу светлината, отново ги отвори и погледна съпруга си. — Алфа, Браво, Чарли — заизрежда тихо тя, после добави: — Алтернативна военна азбука? — И бързо продължи: — Фокстрот, Голд, Индия, Джино! Джино започва с Д, също както и Джейсън. Какво каза още той?

— Че отива на някакво място…

— Хайде да тръгваме — прекъсна го тя, като забеляза учудените лица на двама мъже, които чакаха за телефона, стисна го за ръката и го издърпа от кабината. — Не можа ли да го каже по-ясно? — попита тя, когато се вляха в тълпата.

— Записът казваше:… където бе извършена печална грешка.

— Какво каза?

— Той каза да се обадя след пет-шест часа. Отишъл е на мястото на печалната грешка… Печална? Божичко, та това е Рамбуйе!

— Гробището ли?

— Където той се опита да ме убие преди тринадесет години. Точно така! Рамбуйе!

— Как така след пет-шест часа? — възрази Мари. — Няма значение кога е оставил съобщението — не може да прелети до Париж и да отиде с кола до Рамбуйе — и всичко за пет часа. Нали е тръгнал от Вашингтон?

— Разбира се, че може. И двамата сме го правили преди. С военен самолет от военна база Андрюс и под дипломатическо прикритие лети до Париж. Питър Холанд го е изхвърлил, но му е направил прощален подарък. Веднага се е разделил с него, но го е наградил, затова, че му е доставил „Медуза“. — Борн рязко вдигна ръка и погледна часовника на китката си. — На островите няма още пладне. Хайде да потърсим друг телефон.

— Джони? Транкуилити? Наистина ли мислиш…

— Не мога да спра да мисля — прекъсна я Джейсън, като се втурна отново напред, стиснал ръката на Мари, която, препъвайки се, едва го застигаше.

— Сладолед — каза той, поглеждайки надясно.

— Сладолед ли?

— Вътре има телефон — отговори той. Двамата забавиха ход и приближиха към огромните прозорци на една patisserie59 с червено знаме на входа, на което имаше реклама за най-различни видове сладолед.

— Вземи ми един ванилов — каза той, докато влизаха в препълнения салон.

— Какъв ванилов?

— Какъвто и да е.

— Няма да можеш да чуеш…

— Той ще ме чуе, това е важното. Отивай и ме остави и мен да си свърша работата!

Борн стигна до телефона и моментално разбра защо не го използваха — шумът в сладкарницата беше непоносим.

— Mademoiselle, s’il vous plait, c’est urgent!60

След три минути, затиснал с длан лявото си ухо, Джейсън изпита внезапно облекчение, като чу в слушалката гласа на най-досадния служител в Транкуилити Ин:

— На телефона е господин Причард, помощник-управител на Транкуилити Ин. Телефонистката ми каза, че се обаждате по спешност, господине. Бих ли могъл да се осведомя за естеството на…

— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, надвиквайки шума в сладкарницата в Корбей-Есон, Франция. — Извикайте на телефона господин Сен Жак! Веднага! Обажда се зет му.

— О, колко ми е приятно да ви чуя, господине! Толкова неща се случиха откакто заминахте. Прекрасните ви дечица са с нас и красивото момче играе на плажа с мен, господине, и всичко е…

— Господин Сен Жак, моля! Веднага!