Ултиматумът на Борн полностью

През огромните прозорци господин Причард наблюдаваше работодателя си да изчезва зад вратите на вила Едно. В същия миг чу растящия шум от голям вертолет, който бръмчеше оглушително във въздуха над хотела. След малко той закръжи над водата и се сниши, очаквайки пътниците си. Очевидно те бяха чули това, което бе чул и той, съобрази господин Причард, като видя Сен Жак, стиснал за ръка малкия си племенник, да излиза от вилата. Зад него крачеше непоносимо високомерната госпожа Купър с увитото в одеяло бебе на ръце. Следваха ги двама от любимите им стражи, които носеха багажа им. Причард се пресегна под тезгяха за телефона с директната линия и набра някакъв номер.

— Кабинетът на заместник-директора по имиграционните въпроси. Говорите лично с него.

— Уважаеми чичо…

— Ти ли си? — прекъсна го служителят от летище Блакбърн, като веднага сниши гласа си. — Какво научи?

— Уверявам ви, че е от изключителна важност. Чух всичко по телефона!

— И двамата ще бъдем щедро възнаградени. Казаха ми го от най-високо място. Било възможно онези хора да са тайни терористи, а Сен Жак да им е водачът. Можели да измамят дори Вашингтон! Какво да предам, блестящи ми племеннико?

— Ще ги отведат в някаква „сигурна“ къща във Вирджиния. Била известна като имението Таненбаум и, ще повярвате ли, имала собствено летище.

— Вярвам на всичко, щом се отнася до тези зверове.

— Не забравяйте да споменете името и длъжността ми, уважаеми чичо!

— Нима бих направил друго нещо, бих ли могъл да постъпя иначе? Ще станем героите на Монсера! Но помни, интелигентни ми племеннико, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Заклехме се да мълчим, никога не забравяй това! Помисли си само! Избрали са ни да помогнем на могъща международна организация. Всички световни лидери ще узнаят за нашия принос!

— Сърцето ми се пръска от гордост… Мога ли да знам как се казва тази августейша организация?

— Ш-ш-шт! Няма име. Това е част от тайната. Парите се превеждат от Швейцария директно по банков път с помощта на компютър. Това е доказателството.

— Свещена е нашата отговорност — добави Причард.

— И е добре платена, мой доверени племеннико, а това е само началото. Аз лично проверявам всеки самолет и изпращам манифестите на известен хирург в Мартиника, представяш ли си? Разбира се, в момента задържаме почти всички полети — такава е заповедта от Правителството.

— А американския военен хеликоптер? — запита със страхопочитание Причард.

— Ш-ш-шт! Това също е тайна. Всичко е тайна.

— Но е много шумна и явна тайна, уважаеми чичо. Хората са излезли на плажа и го наблюдават.

— Какво?

— Тук е. Господин Сен Жак и децата се качват в този момент. С тях е и онази ужасна госпожа Купър…

— Трябва веднага да се обадя в Париж — прекъсна го имиграционният служител и затвори телефона.

— Париж? — повтори господин Причард. — Това ме окриля! Каква чест за нас!

— Не му казах всичко — призна с тих глас Питър Холанд, поклащайки глава. — Исках… бях го решил… но всъщност очите и собствените му думи изразяваха намеренията му. Каза ми, че ще ни разпердушини за нула време, ако това би помогнало на Борн и жена му.

— И ще го направи — кимна Чарлс Касет. Седеше на стола пред директорското бюро и държеше компютърна разпечатка от отдавна невадена секретна папка. — Като прочетеш това, ще разбереш. Преди много години в Париж Алекс наистина се е опитал да убие Борн, своя най-добър приятел. Искал е да му изпрати куршум в главата — но всъщност го е подозирал несправедливо.

— Конклин в момента лети за Париж, заедно с Морис Панов.

— Това е твой проблем, Питър. Не бих постъпил така, без да поставям никакви условия.

— Не можах да му откажа.

— Разбира се, че можеше. Но не искаше.

— Дължахме му го. Той ни даде „Медуза“ и оттук нататък, Чарли, само това е от значение за нас.

— Разбирам, директор Холанд — студено изрече Касет. — Предполагам, че поради някакви затруднения в чужбина сега се опитвате да проследите обратно връзките, които водят до някаква местна конспиративна организация, и че, без съмнение, това трябва да стане преди да са се усетили пазителите на националното съгласие — Федералното бюро за разследване.

— Да не би да ме заплашваш, отрепка такава?

— Разбира се, Питър. — Леденото изражение на Касет се смени от спокойна, тънка усмивка. — Нарушавате закона, господин директоре. Това е непростимо, старче, както биха казали предшествениците ми.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — извика Холанд.

— Да прикриеш един от нашите — един от най-добрите, които някога сме имали. Не само искам, а настоявам за това.

— Ако си мислиш, че ще му дам всичко, включително и името на адвокатската кантора на „Медуза“ на Уолстрийт, значи си напълно откачил! Тя е най-важното за нас!

— За Бога, върни се отново във военния флот, адмирале! — изрече отново студено и безизразно заместник-директорът. — Ако допускаш, че ти предлагам такова нещо, значи не си научил кой знае какво на този стол.

— Хайде, стига, умнико! Това вече ми мирише на неподчинение.