Ултиматумът на Борн полностью

— Не е толкова страшна, докторе — засмя се пехотинецът, отвеждайки Панов до малка моторизирана кола с униформен шофьор и американското знаменце отстрани. — Докато се готвехме да кацнем, кулата предаде на пилота, че за него има спешно съобщение.

— Помислих си, че е отишъл до тоалетната.

— Сигурно и това е направил, господине — сержантът сложи куфара отзад в багажника и помогна на Mo да се качи в колата. — Полека, докторе, вдигнете си крака малко по-нагоре.

— А, не, не аз съм без крак, а той.

— Казаха ми, че сте бил болен, докторе.

— Да, ама не в проклетите си крака… Извини ме, младежо, не исках да те обидя. Просто не обичам да летя в такива „етажерки“ на почти двеста километра височина. Не бих казал, че от Тремон Авеню в Бронкс са излезли много космонавти.

— Шегувате ли се, докторе?

— Защо?

— Ами аз съм от Гардън, срещу зоологическата градина! Казвам се Флайшман, Морис Флайшман. Приятно ми е да видя съсед от Бронкс.

— Морис ли? Морис, морският пехотинец? Сигурно съм си говорил с родителите ти. Да си жив и здрав, Mo. Благодаря ти за грижите.

— Поправяйте се, докторе, и като видите пак Тремон Авеню, да го поздравите от мен!

— Разбира се, Морис — обеща Морис, вдигна ръка, а малката дипломатическа кола се стрелна напред.

След четири минути, придружен от шофьора, Панов тръгна по дългия сив коридор, който осигуряваше на правителствени лица от нации, акредитирани от френското външно министерство, свободно влизане във Франция, без обичайните имиграционни формалности. Влязоха в голям салон, където мъже и жени се бяха събрали на групички и разговаряха тихо помежду си. В стаята звучаха различни езици. Mo разтревожен видя, че Конклин не е тук, и се извърна към придружаващия го шофьор. В това време до тях се приближи млада жена, в униформа на стюардеса.

— Docteur? — попита тя, като се обърна към Панов.

— Да — изненада се Mo. — Но се страхувам, че френският ми доста куца, ако изобщо е останало нещо от него.

— Това е без значение, господине. Вашият спътник помоли да почакате тук, докато дойде. Беше сигурен, че няма да е повече от няколко минути… Моля, седнете. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Бърбън с лед, ако обичате — отговори Панов, като се отпусна в креслото.

— Разбира се, господине. — Стюардесата се отдалечи, а шофьорът сложи до Mo куфара му.

— Трябва да се върна при колата си — каза дипломатическият придружител. — Тук ще се погрижат за вас.

— Чудя се къде ли отиде моят приятел? — замислено каза Панов, като погледна часовника си.

— Вероятно да говори от някой външен телефон. Хората пристигат, получават съобщения на гишето и хукват като луди да търсят обществен телефон — не обичат да говорят от тези тук. Руснаците винаги вървят най-бързо, а арабите — най-бавно.

— Сигурно заради различния климат в страните им — предположи лекарят с усмивка.

— Не си залагайте стетоскопа, ако се басирате — разсмя се шофьорът и приятелски помаха с ръка за сбогом. — Погрижете се за себе си, господине, и си починете. Изглеждате изморен.

— Благодаря ви, младежо. Довиждане.

„Изморен съм — мислеше си Панов, докато придружителят се отдалечаваше по сивия коридор. — Много съм изморен, но Алекс беше прав. Ако беше дошъл тук сам, никога нямаше да му го простя… Дейвид! Трябва да го намерим! Пораженията за него могат да бъдат ужасни, но никой не разбира това. Само едно движение може да предизвика срие в крехкия му, увреден разсъдък, да го върне тринадесет години назад — към времето когато, както той смята, убийствата са били негов занаят!“

Чу глас. Някой се бе надвесил над него и му говореше нещо.

— Извинете ме… Питието ви, докторе — любезно каза стюардесата. — Колебах се дали да ви събудя, но вие се размърдахте и ми се стори, че изстенахте от болка.

— Няма нищо, мила, просто съм изморен.

— Разбирам, господине. Непредвидените полети могат да бъдат много изморителни, а ако са и дълги, и неудобни, става още по-лошо.

— И за трите неща познахте, госпожице — съгласи се Панов и взе питието си. — Благодаря ви.

— Американец сте, нали?

— Как познахте? Не нося нито каубойски ботуши, нито хавайска риза.

Жената се засмя очарователно.

— Познавам шофьора, който ви доведе. Той е охрана на американците. Много е приятен и много привлекателен.

— Охрана ли? Като в полицията?

— О, да, почти, но никога не употребяваме тази дума… А, ето и вашият спътник се връща. — Стюардесата снижи глас. — Може ли да ви питам нещо набързо, докторе? Той има ли нужда от инвалидна количка?

— За Бога, не. Той си ходи така от години.