Ултиматумът на Борн полностью

— Много добре. Приятно изкарване в Париж, господине. Жената се отдалечи, а Алекс се провря, накуцвайки, през няколко групички бъбрещи европейци до мекото кожено кресло на Панов. Седна и тромаво се приведе напред. Личеше, че е разтревожен.

— Какво има? — попита Mo.

— Току-що говорих с Чарли Касет във Вашингтон.

— Нали той е човекът, когото харесваш и на когото вярваш.

— Най-добър е, когато установи личен контакт или поне получи информация за лични, човешки неща, тоест когато сам вижда и чува, а не само чете разпечатки или материали на екрана на компютъра, без да задава въпроси.

— Да не би случайно отново да навлизате в моята територия, доктор Конклин?

— Миналата седмица отправих същото обвинение към Дейвид, а знаеш ли какво ми отговори? Че сме в свободна страна и въпреки образованието ти, нямаш изключителното право върху здравия разум.

— Mea culpa62 — кимна в знак на съгласие Панов. — Предполагам, че твоят приятел е сторил нещо, което не одобряваш.

— Направил е нещо, което той самият не би одобрил, ако разполагаше с повече информация за човека, с когото го е сторил.

— Звучи съвсем фройдистки и дори необмислено от медицинска гледна точка.

— Май и от двете по малко. Сключил е неразрешено споразумение с някой си Димитрий Крупкин от руското посолство, тук, в Париж. Ще работим с местното КГБ — ти, аз, Борн и Мари — когато и ако ги намерим след около час в Рамбуйе.

— Какво говориш? — промълви изумен Mo.

— Дълга история. Нямам време да ти я разкажа. Москва иска главата на Чакала. Вашингтон не може да се грижи за нас и да ни пази, затова Съветите временно ще действат като глава на семейството, ако загазим.

Панов се намръщи и поклати глава, като че ли чуваше някаква много странна информация.

— Предполагам, че не си си представял нещата по този начин, но в това има известна логика и даже удобство — каза той след малко.

— Само така изглежда, Mo. Не и с Димитрий Крупкин. Познавам го. А Чарли — не.

— Така ли? Да не е един от лошите?

— Крупи да е лош? Не, не…

— Крупи ли?

— Говоря за времето в края на шестдесетте, когато бяхме млади и енергични — били сме заедно с него в Истанбул, после в Атина, в Амстердам… Крупкин не е злонамерен, работи като звяр за Москва и с посредствения си мозък прави страхотни неща — много повече, отколкото осемдесет процента от палячовците в нашия бранш. Но има проблем. Принципно е на погрешна страна, живее не в това общество, в което трябва. Неговите родители трябваше да последват моите, когато болшевиките взеха властта.

— Забравих, че родителите ти са руснаци.

— Много е полезно да знаеш езика, когато имаш работа с Крупи. Безпогрешно улавям нюансите в това, което казва. Той е типичен капиталист. Той, също както икономическите министерства в Пекин, не само обича парите — обладан е от желание да ги има, а заедно с тях и всичко, което могат да му дадат. Ако не го контролират и не могат да го усетят, лесно може да бъде купен.

— От Чакала ли?

— Видях как в Атина го купиха гръцки предприемачи, които продаваха допълнителни писти на Вашингтон, когато знаеха, че комунистите ще ни изхвърлят. Платиха му да мълчи. После го наблюдавах как посредничи при продажбата на диаманти в Амстердам между търговците на Нюмаркет и вилния елит на Москва. Една нощ се бяхме запили в Катенгат и го попитах: „Крупи, какви ги вършиш, по дяволите?“ Знаеш ли какво ми отговори? Така, както беше издокаран в дрехи, които аз не мога да си позволя, ми каза: „Алексей, ще направя каквото мога, за да те надхитря и да помогна на Върховния съвет да стане световен властелин, но междувременно, ако искаш да си починеш, мога да ти предложа чудесна къща на Женевското езеро.“ Ето, това ми каза той, Mo.

— Забележително. Разбира се, ти каза всичко това на приятеля си Касет…

— Разбира се, че не съм — прекъсна го Конклин.

— Защо, за Бога?

— Защото очевидно Крупкин никога не е споменавал пред Чарли, че познава мен. Касет може да се е уговорил, но условията определям аз.

— Какви? Как?

— Дейвид — Джейсън — има повече от пет милиона на Каймановите острови. Само с трохичка от тази сума ще накарам Крупи да работи само за нас, ако това ни е необходимо.

— Което значи, че не се доверяваш на Касет.

— Не е така — възрази Алекс. — Гарантирам за Чарли с живота си, но просто не съм убеден, че този въпрос трябва да е в неговите ръце. Той и Питър Холанд си имат своите приоритети, а ние — нашите. Техният е „Медуза“. Нашият — Дейвид и Мари.

— Господа? — Стюардесата се бе върнала и се обръщаше към Конклин. — Колата ви пристигна, господине. На южния изход е.

— Сигурна ли сте, че е за мен?

— Извинете ме, господине, но портиерът каза, че е за господин Смит, който има проблеми с крака.

— Има право.

— Повиках носач да вземе багажа, господа. Доста е далеч. Той ще ви чака на изхода.

— Много ви благодаря — изправи се Конклин и бръкна в джоба си за пари.

— Pandon, monsieur — спря го стюардесата, — не ни е разрешено да приемаме пари.

— Права сте. Бях забравил… Куфарът ми е зад гишето, нали?

— Там, където го остави охраната ви, господине. След няколко минути ще бъде на изхода заедно с този на доктора.