— Още веднъж ви благодаря. И извинете за бакшиша — отвърна Алекс.
— Плащат ни много добре, господине, но все пак ви благодаря за вниманието.
Закрачиха към вратата към главния изход на летище Орли.
— Тя откъде знае, че си доктор? — запита Конклин. — Да не би да си я свалял?
— Ами. Малко ще ми е трудно да пътувам всеки ден дотук и обратно.
— Откъде тогава? Изобщо не съм споменавал, че си доктор.
— Тя познава момчето от охраната, което ме доведе до салона. И то доста добре, струва ми се. С прелестен френски акцент ми каза, че бил „много привлекателен“.
Ориентирайки се по знаците в препълнената зала, те се отправиха към южния изход.
Но и двамата не забелязаха изискания мъж с матова кожа, вълниста черна коса и големи черни очи, който излезе забързано от дипломатическия салон. Погледът му бе прикован върху двамата американци. Мъжът бързо прекоси залата, провирайки се през тълпата, докато застана в диагонал пред Конклин и Панов, близо до стоянката за таксита. После измъкна крадешком малка снимка от джоба си и сякаш за да се убеди в нещо, поглеждаше ту нея, ту излизащите пътници от Съединените щати. На снимката беше доктор Морис Панов в бяла лекарска престилка и със замръзнал, неестествен израз на лицето.
Американците се показаха на изхода. Чернокосият мъж — също. Американците се огледаха за такси. Чернокосият даде знак на някаква частна кола. От едно такси слезе шофьор, приближи се към Конклин и Панов и ги заговори с тих глас. В това време се появи носачът с багажа им и двамата американци се качиха в таксито.
Непознатият, който ги следваше, се вмъкна в частния си автомобил. От таксито го деляха две коли.
— Лудост! — каза мъжът на италиански на модно облечената жена на средна възраст, която седеше на шофьорското място. — Ужасно! Три дни чакаме, оглеждаме всички пристигащи американски самолети и точно когато решаваме да се откажем, се оказва, че онзи глупак от Ню Йорк е този, който ни трябва.
— Ти ли си, старче? — попита стюардесата от дипломатическия салон. Говореше по телефона от гишето.
— Аз съм — отвърна треперещ глас от другата страна. — И камбанен звън отеква завинаги в ушите ми.
— Значи наистина си ти.
— Казах ти вече. Давай нататък.
— На списъка, който получихме миналата седмица, имаше слаб, накуцващ американец на средна възраст, по всяка вероятност придружаван от лекар. Така ли е?
— Така. Е?
— Минаха през нас. Обърнах се към спътника на сакатия с „докторе“ и той ми отговори.
— Къде отидоха? За мен е жизненоважно да знам!
— Не стана ясно, но скоро ще науча достатъчно, за да разбереш това, старче. Носачът, който отнесе багажа им на южния изход, ще даде описанието и регистрационния номер на колата, която ги посрещна.
— В името на
На около пет хиляди километра от Париж, Луис Дефацио седеше сам на една маса в дъното на ресторант „Трафиканте“ на Проспект Авеню в квартал Бруклин, Ню Йорк. Довърши късния си обяд и леко попи устните си с яркочервената салфетка, като се мъчеше да изглежда както обикновено добродушен, макар и малко покровителствен. Но всъщност му се искаше да сдъвче салфетката, а не да докосва с нея устните си.
И все пак Дефацио знаеше, че е прав! Това, което психиатърът евреин беше казал, след като го бяха упоили, показваше, че двамата с онзи експризрак имат
Но Луис Дефацио знаеше, че е
Един стар келнер, чичо на Трафиканте, се приближи до масата и Дефацио затаи дъх.
— Викат ви на телефона.