Ултиматумът на Борн полностью

— Още веднъж ви благодаря. И извинете за бакшиша — отвърна Алекс.

— Плащат ни много добре, господине, но все пак ви благодаря за вниманието.

Закрачиха към вратата към главния изход на летище Орли.

— Тя откъде знае, че си доктор? — запита Конклин. — Да не би да си я свалял?

— Ами. Малко ще ми е трудно да пътувам всеки ден дотук и обратно.

— Откъде тогава? Изобщо не съм споменавал, че си доктор.

— Тя познава момчето от охраната, което ме доведе до салона. И то доста добре, струва ми се. С прелестен френски акцент ми каза, че бил „много привлекателен“.

Ориентирайки се по знаците в препълнената зала, те се отправиха към южния изход.

Но и двамата не забелязаха изискания мъж с матова кожа, вълниста черна коса и големи черни очи, който излезе забързано от дипломатическия салон. Погледът му бе прикован върху двамата американци. Мъжът бързо прекоси залата, провирайки се през тълпата, докато застана в диагонал пред Конклин и Панов, близо до стоянката за таксита. После измъкна крадешком малка снимка от джоба си и сякаш за да се убеди в нещо, поглеждаше ту нея, ту излизащите пътници от Съединените щати. На снимката беше доктор Морис Панов в бяла лекарска престилка и със замръзнал, неестествен израз на лицето.

Американците се показаха на изхода. Чернокосият мъж — също. Американците се огледаха за такси. Чернокосият даде знак на някаква частна кола. От едно такси слезе шофьор, приближи се към Конклин и Панов и ги заговори с тих глас. В това време се появи носачът с багажа им и двамата американци се качиха в таксито.

Непознатият, който ги следваше, се вмъкна в частния си автомобил. От таксито го деляха две коли.

— Лудост! — каза мъжът на италиански на модно облечената жена на средна възраст, която седеше на шофьорското място. — Ужасно! Три дни чакаме, оглеждаме всички пристигащи американски самолети и точно когато решаваме да се откажем, се оказва, че онзи глупак от Ню Йорк е този, който ни трябва. Те са!… Аз ще карам. Ти излез и се свържи с нашите там. Кажи им да се обадят на Дефацио да отиде в другия си любим ресторант и там да чака да му се обадя. Да не си тръгва, докато не му наредим.

— Ти ли си, старче? — попита стюардесата от дипломатическия салон. Говореше по телефона от гишето.

— Аз съм — отвърна треперещ глас от другата страна. — И камбанен звън отеква завинаги в ушите ми.

— Значи наистина си ти.

— Казах ти вече. Давай нататък.

— На списъка, който получихме миналата седмица, имаше слаб, накуцващ американец на средна възраст, по всяка вероятност придружаван от лекар. Така ли е?

— Така. Е?

— Минаха през нас. Обърнах се към спътника на сакатия с „докторе“ и той ми отговори.

— Къде отидоха? За мен е жизненоважно да знам!

— Не стана ясно, но скоро ще науча достатъчно, за да разбереш това, старче. Носачът, който отнесе багажа им на южния изход, ще даде описанието и регистрационния номер на колата, която ги посрещна.

— В името на Бога, позвъни ми пак с информация.

На около пет хиляди километра от Париж, Луис Дефацио седеше сам на една маса в дъното на ресторант „Трафиканте“ на Проспект Авеню в квартал Бруклин, Ню Йорк. Довърши късния си обяд и леко попи устните си с яркочервената салфетка, като се мъчеше да изглежда както обикновено добродушен, макар и малко покровителствен. Но всъщност му се искаше да сдъвче салфетката, а не да докосва с нея устните си. Maledetto!63 Почти два часа вече седеше в „Трафиканте“ — цели два часа! Освен това, докато дойде дотук от ресторант „Графола“ в Манхатън, бяха минали четиридесет и пет минути. Значи бяха минали повече от два часа и течеше трети час откакто онова педи в Париж беше видяло два от обектите. Колко време можеше да отнеме на онези две bersaglios64 да се придвижат от летището до града и да се настанят в хотел? Цели три часа ли? Не, освен ако онзи педал от Палермо не беше тръгнал с кола за Лондон, което не беше невъзможно, особено ако човек знае що за стока са ония от Палермо.

И все пак Дефацио знаеше, че е прав! Това, което психиатърът евреин беше казал, след като го бяха упоили, показваше, че двамата с онзи експризрак имат само един път — към Париж, при тяхното добро приятелче — онзи мним убиец… После Николо и психиатърът изчезнаха и всичко отиде по дяволите. Евреинът ще се скрие, а Ники ще печели време. Но Николо нямаше да проговори — ясно му беше, че лошо го чака ако го стори, където и да отиде. Освен това Ники не знаеше нищо конкретно, което адвокатите да не могат да замажат като незначително бръщолевене на една отрепка. А психиатърчето знаеше само, че е било в някаква ферма, ако изобщо помнеше. Виждало бе само Николо, и то когато не беше на себе си.

Но Луис Дефацио знаеше, че е прав. И точно затова в Париж го чакаха седем милиона долара. Седем милиона! Мили Боже! Можеше да даде на онези педали от Палермо повече, отколкото изобщо са очаквали и пак да отнесе цял куп пари.

Един стар келнер, чичо на Трафиканте, се приближи до масата и Дефацио затаи дъх.

— Викат ви на телефона.