Ултиматумът на Борн полностью

— Не знам как и защо, другарю — прозвуча напрегнатият глас на Сергей, — но автомобилът на посланика току-що спря пред сградата. Кълна ви се, че не знам какво е станало.

— Аз го повиках.

— Но нали всички ще видят флагчето на посолството!

— Включително и един старец, който седи нащрек в кафява кола, предполагам. След малко слизаме. Край. Колата е долу, господа — обърна се Крупкин към останалите. — Къде и кога ще се видим, Доми?

— Довечера — отвърна Лавие. — Има представление в Галери д’Ор на Рю Паради. Едно младо парвеню, което иска да стане рок-звезда или нещо такова, но в момента е много на мода и ще бъде пълно.

— До довечера тогава… Да тръгваме, господа. Противно на навиците си, ще трябва да сме много забележими на улицата.

Тълпата се движеше под сноповете светлина. Оглушителната музика долиташе от една странична зала, където организаторите, проявявайки милост към посетителите, бяха настанили рок-състава, за да е по-далеч от централния изложбен салон. Ако не бяха картините по стените и малките прожекторчета, които ги осветяваха, човек можеше да си помисли, че е попаднал в дискотека, а не в една от най-елегантните парижки галерии. С няколко кимвания Доминик Лавие успя да накара Крупкин да се придвижи до ъгъла на голямата зала. Любезните усмивки и изблиците на смях прикриваха тихия им разговор.

— На старците са им казали, че Монсеньора ще отсъства няколко дни. Те обаче трябва да продължат да търсят високия американец и сакатия му приятел и да си записват къде са ги забелязали.

— Добре си си свършила работата.

— Когато предадох информацията, той не каза нито дума. Но самото му дишане издаваше страхотна ненавист. Направо се смразих.

— Тръгнал е за Москва — каза руснакът. — Вероятно през Прага.

— Какво ще правите сега?

Крупкин отметна глава и се засмя тихо и престорено. После я погледна и с усмивка отговори:

— Москва.

Брайс Оугълви, делови партньор на Оугълви, Спофорд, Крауфорд и Коен, се гордееше със самодисциплината си. Не само с външния израз на сдържаност, но и с хладното спокойствие, което налагаше на най-скритите си страхове в критични моменти. При все това, когато само преди петдесет минути влезе в канцеларията си и чу скрития си частен телефон да звъни, го прониза тревога, че го търсят толкова рано, и то по този телефон. После чу гласа на съветския генерален консул в Ню Йорк, който със силен акцент поиска да се срещнат веднага, и усети внезапна празнота в гърдите си. А когато руснакът му нареди — всъщност заповяда — да бъде след час в хотел „Карлайл“ апартамент 4-С, а не в апартамента на Тридесет и втора улица и булевард „Медисън“, където обикновено се срещаха, Брайс усети как празнотата в гърдите му се запълва от обгаряща болка. Слабо се бе противопоставил на предложената изненадваща и непредвидена среща, а отговорът на руснака превърна болката в огън, чиито пламъци тръгнаха нагоре към гърлото:

— Ще ти покажа нещо, което ще те накара от сърце да съжаляваш, че се познаваме, а не само че ще се видим тази сутрин. Бъди там!

Оугълви се облегна на седалката в колата, като силно притисна тапицерията и изпружи вдървените си крака на килимчето на пода. В ума му се въртяха неясни мисли за лично богатство, власт и влияние. Трябваше да се стегне! В края на краищата, той беше Брайс Оугълви, известният Брайс Оугълви, вероятно най-преуспяващият адвокат в цял Ню Йорк и на второ място след Рандълф Гейтс в областта на корпоративното и антимонополното право.

Гейтс! Самата мисъл за този мръсник го разведри. „Медуза“ бе поискала незначителна услуга от прочутия Гейтс, която нямаше да има последствия за него — да назначи един съвсем подходящ човек в някаква специална правителствена комисия, а той дори не благоволи да отговори на телефонните им обаждания! Обаждания, осъществени чрез друг, напълно приемлив източник — считания за безукорен, непредубеден началник на снабдяването на Пентагона — онзи задник, генерал Норман Суейн, който винаги искаше най-точна информация. Е, може би не само информация, но Гейтс нямаше как да знае за другото… Гейтс? Онази сутрин „Таймс“ беше написал нещо за него — че е отказал да участва в някакво изкупуване на акции, организирано против волята на акционерите. Какво ли точно беше?

Колата се плъзна по бордюра пред хотел „Карлайл“, където семейство Кенеди обичаше да отсяда при посещенията си в Ню Йорк, сега предпочитано място за тайните срещи на руснаците. Оугълви изчака униформеният портиер да отвори задната лява врата и чак тогава слезе. Обикновено не правеше така, защото смяташе, че закъснението е излишна превземка. Тази сутрин обаче нарочно се забави — трябваше да се овладее! Трябваше да бъде „леденият“ Оугълви, от когото противниците му в съда се страхуваха.