— Не, още не! Забравяш нещо. Холанд е положил клетва и всичко, което знаем за него, говори, че я взема насериозно. Може да нарушава от време на време някое предписание, но ако се изправи срещу „Медуза“, срещу стотиците милиони от Женева, с които в Европа се купува всичко онова, каквото и да е то, може да каже: „Стоп, стига толкова!“

— Това е риск, който трябва да поемем. Имаме нужда от него, Дейвид.

— Не Дейвид, проклет да си! Аз съм Борн, Джейсън Борн, твое творение, и съм преследван! Семейството ми е преследвано! Няма да допусна това да се промени!

— И ще ме убиеш, ако тръгна срещу теб.

Тишина. Никой не наруши мълчанието, докато Делта Едно от сайгонската „Медуза“ не заговори.

— Да, Алекс, ще те убия. Не защото и ти се опита да ме убиеш в Париж, а за същите тези твои слепи предположения, които тогава те доведоха до решението да тръгнеш след мен. Можеш ли да го разбереш?

— Да — отвърна Конклин толкова тихо, че гласът му едва се чуваше. — „Арогантността на невежеството“ — любимата ти вашингтонска мелодия. Винаги й придаваш такова ориенталско звучене. Но на даден етап ще се наложи и ти самият да станеш по-малко арогантен. Само толкова можем да направим сами.

— От друга страна, ако не действаме сами, можем да оплескаме толкова много неща. Погледни само какъв напредък имаме. От нулата до двуцифреното число, и за колко време? Четиридесет и осем, седемдесет и два часа? Дай ми тези два дни, Алекс, моля те! Доближаваме се до същността на всичко това, до същността на самата „Медуза“. Само една малка пукнатина, и ще ги насочим към идеалното решение как да се отърват от мен. Към Чакала.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Кактус свърза ли се с теб?

— Да. Пак ще ми се обади и после ще дойде тук. По-късно ще ти обясня.

— Трябваше да ти кажа. Той и нашият лекар са приятели.

— Зная. Айвън ми каза… Алекс, искам да ти предам някои неща — бележника с телефоните на Суейн, портфейла му, неща от този род. Ще ги опаковам и ще ги изпратя по някое от момчетата на Кактус да ти ги донесе вкъщи, до вратата с алармената инсталация. Вкарай всичко в компютъра и виж какво можеш да откриеш.

— Момчетата на Кактус, ли? С какво си се захванал?

— Облекчавам с една точка програмата ти. Ще запечатам това място. Никой няма да може да влезе, но ще видим кой ще се опита.

— Може да стане интересно. Кучкарите идват за кучетата около седем сутринта, без предупреждение, така че не прави печатите много здрави.

— Тъкмо ме подсети — прекъсна го Джейсън. — Влез отново в ролята на официално лице и се обади на хората от другите смени на охраната. Услугите им не са необходими повече, но всеки от тях, вместо предупреждение за уволнение, ще получи по пощата една месечна заплата.

— Кой, по дяволите, ще им я плати? Напомням ти, че няма Лангли, няма Питър Холанд, а аз не съм толкова богат.

— Аз пък съм. Ще телефонирам на моята банка в Мейн и ще наредя да изпратят експресно банков чек. Помоли приятеля си Касет да го вземе сутринта от апартамента ти.

— Странно, нали? — каза бавно, замислено Конклин. — Забравил бях за твоите пари. Всъщност, изобщо не си спомням за тях. Предполагам, че съм ги изхвърлил от съзнанието си.

— Възможно е — съгласи се с леко безгрижие в гласа Борн. — Държавният служител в теб може би си представя как някой бюрократ идва при Мари и й казва: „Между другото, госпожо Уеб или Борн, или която и да сте, докато сте била държавна служителка на Канада, сте офейкала с над пет милиона долара, собственост на моята държава.“

— Тя само се е справила блестящо, Дейвид-Джейсън. Ти й дължиш всичко до последния долар.

— Няма нужда да ми го натякваш, Алекс. Тя можеше да отнесе поне два пъти повече.

— Била е в правото си. Точно затова млъкнаха всички… Какво ще правиш сега?

— Ще почакам Кактус да ми се обади, после ще телефонирам и аз.

— О, така ли?

— На жена ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги