Мари седеше на балкона на вилата си в Транкуилити Ин, вперила поглед в залятото от лунна светлина Карибско море и се опитваше да се мобилизира, за да не полудее от страх. Беше странно, може би глупаво и дори опасно, че страхът, който я измъчваше, не беше за физическото й оцеляване. Беше живяла както в Европа, така и в Далечния изток с една машина за убиване, каквато беше Джейсън Борн. Знаеше на какво е способен този непознат и колко безпощадно ефикасни са действията му. Не, не ставаше дума за Борн, ставаше дума за Дейвид, за това, което Джейсън Борн причиняваше на Дейвид Уеб. Трябваше да го спре!… Можеха да избягат, да отидат много далеч, в някое затънтено тихо пристанище, и да започнат нов живот с нови имена, да си създадат свой собствен свят, в който Карлос никога да не проникне. Имаха повече пари, отколкото бяха в състояние да похарчат, можеха да го направят! Такива неща ставаха непрекъснато — стотици хиляди, мъже и жени, жени и деца, чийто живот е застрашен, биваха закриляни от своята държава. А ако изобщо някога някоя държава е имала основание да закриля човек, този човек беше Дейвид Уеб!… „Мисли, породени от безумието“ — каза си Мари, стана от стола и се приближи до перилата на балкона. Това никога нямаше да стане, защото Дейвид никога нямаше да приеме такова решение. Джейсън Борн взимаше връх над Дейвид Уеб, а Борн беше способен да унищожи тялото, което го бе приютило. „О, Боже, какво става с нас?“
Телефонът иззвъня. Мари се вцепени, после се втурна в спалнята и вдигна слушалката.
— Да?
— Ало, сестричке, Джони е.
— О…
— Което значи, че Дейвид не ти се е обаждал.
— Не, и започвам леко да се побърквам.
— Ще ти позвъни, щом може, знаеш го.
— Не се обаждаш, за да ми кажеш това, нали?
— Не, просто проверявам. Заседнал съм на големия остров и изглежда ще остана тук известно време. С Хенри сме в Губернаторството. Чакам губернатора лично да ми благодари за услугата, която направих на Форин Офис.
— И дума не разбирам от това, което ми казваш.
— О, извинявай. Хенри Сайкс е помощникът на губернатора, който ме помоли да се погрижа за този стар французин, ветеранът от войната, който живее по-надолу от теб. Когато губернаторът иска да ти благодари, чакаш, докато ти благодари, защото излязат ли от строя телефоните, каубоите като мен имат нужда от Губернаторството.
— Връзката съвсем се загуби, Джони.
— Откъм Бас-Тер се задава буря и след няколко часа ще връхлети върху нас.
— Откъм кого?
— Не откъм кого, а откъде, но дотогава би трябвало да съм си дошъл. Кажи на прислужницата да ми оправи леглото.
— Джон, не е необходимо да оставаш тук. Зад живия плет и по плажа, и Бог знае още къде, има мъже с пушки.
— Там и ще стоят. Доскоро, и прегърни децата от мен.
— Заспали са — каза Мари и по-малкият й брат затвори. Остави слушалката, погледна телефона и несъзнателно каза на глас: — Колко малко зная за теб… Нашето любимо, непоправимо братче. И колко много повече знае съпругът ми. Ужасни сте и двамата!
Телефонът иззвъня отново и я стресна. Тя грабна слушалката.
— Ало?
— Аз съм.
— Слава Богу!
— Той не е в града, но всичко е наред. Аз съм добре и имаме напредък.
— Не ти се налага да правиш това! На нас не ни се налага!
— Напротив, налага се — каза Джейсън Борн, от Дейвид Уеб нямаше и следа. — Просто знай, че те обичам, той те обича…
— Престани! Ето че пак се започва…
— Съжалявам, извинявай… Прости ми.
— Ти си Дейвид!
— Разбира се, че съм Дейвид. Само се пошегувах…
— Не, не е вярно!
— Говорих с Алекс. Поспречкахме се, това е всичко!
— Не, не е. Искам да се върнеш, искам те тук!
— Не мога да говоря повече. Обичам те — връзката прекъсна. Мари Сен Жак-Уеб падна на леглото и одеялата заглушиха безсилния й плач.
Със зачервени от напрежение очи Александър Конклин продължаваше да натиска клавишите на компютъра, обърнал глава към разтворените страници на бележниците, които Борн му бе изпратил от имението на генерал Норман Суейн. Две остри бибипкания внезапно разкъсаха тишината на стаята. Беше бездушният електронен сигнал на машината, който показваше, че е засечено нещо, вече срещано преди. Погледна какво е. Р. Г. Какво ли означаваше това? Върна се назад и не намери нищо. Мина напред. Три сигнала. Продължи да удря дразнещите бежови клавиши, все по-бързо и по-бързо. Четири сигнала… пет… шест. Назад — стоп — напред. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Какво, по дяволите, беше това Р. Г.?
Свери данните със записите от трите различни бележника. Повтарящото се в тях число се появи със зелени цифри. 617-202-0011. Телефонен номер. Конклин набра телефона на Лангли, обади се на дежурния екип и каза на оператора на ЦРУ да открие титуляра.
— Не е регистриран, сър. Това е един от трите номера на една и съща къща в Бостън, Масачузетс.
— Името, ако обичате.
— Гейтс, Рандълф Гейтс. Къщата е…
