Наистина не беше. Стъклата на средното крило бяха напръскани с кръв. А малката месингова дръжка? Не само че не беше изцапана, но и прозорецът беше отворен — едва открехнат, но все пак отворен. Борн коленичи на възглавницата и погледна отблизо излъсканата месингова ключалка и стъклото наоколо. Вадичките засъхнала кръв бяха размазани, върху петната имаше следи от допир, които им придаваха неправилна форма. После погледна перваза и видя какво пречи на прозореца да се затвори. Краят на лявото перде беше издърпан и малко от ресните му бяха пъхнати под долната рамка. Джейсън се дръпна озадачен, но не особено изненадан. Точно това търсеше, липсващият елемент от цялата мозайка, каквато представляваше смъртта на Норман Суейн.
Някой се беше измъкнал през този прозорец след изстрела, пръснал черепа на генерала. Някой, който не е можел да си позволи риска да бъде видян, че минава през входното антре или че излиза от предната врата. Някой, който познава къщата и имението… и кучетата. Брутален убиец от „Медуза“. По дяволите!
Кой? Кой е бил тук? Фланаган… Съпругата на Суейн! Те вероятно знаят, положително знаят! Борн се протегна към телефона на бюрото. Той зазвъня, преди ръката му да го е докоснала.
— Алекс?
— Не, братко Зайко, просто стар приятел. И не предполагах, че така свободно споменаваме имена.
— Не споменаваме, не би трябвало — рече Джейсън и бързо си наложи самоконтрол, който едва издържаше. — Преди малко се случи нещо, открих нещо.
— По-спокойно, момче. С какво мога да ти бъда полезен?
— Имам нужда от теб — тук, където съм. Свободен ли си?
— Ами, чакай да видим — отговори през смях Кактус. — Трябваше да присъствам като пълноправен член на заседанията на няколко управителни съвета и от Белия дом ме викат за една закуска на силните на деня… Кога и къде, братко Зайко?
— Не сам, стари приятелю. Искам с теб да дойдат още трима-четирима. Може ли да стане?
— Не зная. Какво имаш предвид?
— Този човек, който ме докара до града, след като се срещнахме. Има ли наблизо и други граждани с подобни убеждения?
— Честно казано, повечето са в кафеза, но мисля, че мога да се поразходя и да се поразровя из бунището и да извадя няколко. За какво са ти?
— За пазачи. Работата наистина е много проста. Ти ще седиш до телефона, а те ще са зад заключения портал и ще казват на хората, че това е частна собственост и посетителите не са желани. Особено някои кресльовци, вероятно в лимузини.
— Ами, това сигурно ще се хареса на моите хора.
— Обади ми се пак и ще ти дам координатите. — Борн натисна вилката и веднага я пусна. Чу сигнала и набра номера на Конклин във Виена.
— Да? — обади се Алекс.
— Лекарят е бил прав, позволил съм на нашия палач от „Медуза“ да се измъкне!
— Съпругата на Суейн ли имаш предвид?
— Не, но тя и бъбривият й сержант знаят кой го е направил — трябва да знаят кой е бил тук! Хвани ги и ги задръж. Излъгали са ме, така че споразумението ни отпада. Който и да е инсценирал това ужасно „самоубийство“, е получил заповедта от висшите кръгове на „Медуза“. Този човек ми трябва. Това е най-краткият път към целта.
— До който не можем да се доберем.
— За какво говориш, по дяволите?
— Защото не можем да се доберем до сержанта и любовницата му. Изчезнали са.
— Това е лудост! Доколкото те познавам, Свети Алекс, а аз те познавам добре, уредил си да бъдат следени, след като излязоха оттук.
— Но никой не е вървял по петите им. Спомни си, че ти настоя да държим Лангли и Питър Холанд настрани от „Медуза“.
— И какво направи?
— Изпратих сигнал за издирване с пълно описание до централните компютри за резервации на всички международни линии. Според сведенията от осем и двадесет тази вечер, нашите обекти си бяха запазили места за полета на Пан Ам за Лондон в десет часа.
— Лондон ли? — прекъсна го Джейсън. — Те се канеха да поемат в обратна посока, към Тихия океан. Към Хавайските острови!
— Натам вероятно са тръгнали, защото така и не са се появили на Пан Ам. Кой знае?!
— Ти трябва да знаеш, по дяволите!
— По какъв начин? Двама граждани на Съединените щати, които летят за Хаваите, нямат нужда от паспорти, за да влязат в петдесетия ни щат. Шофьорска книжка или регистрационна карта на избирател също ще свършат работа. Нали ми каза, че отдавна обмислят тази стъпка. Много ли ще се затрудни един опитен полицай с повече от тридесет години служба да набави две шофьорски книжки на чужди имена?
— Но защо?
— За да се отърват от хората, които евентуално ще ги търсят — ние например, или може би някой от „Медуза“, много високопоставен.
— Право в лайното!
— Бихте ли имали нещо против да не се изразявате така простонародно, професоре? Това беше „просторечие“, нали?
— Млъкни, трябва да помисля.
— Тогава помисли за факта, че сме затънали до задниците в Арктика без никакво отопление. Време е за Питър Холанд. Имаме нужда от него. Имаме нужда от Лангли.
