— Добре. Като си тръгваш, изтрий хубаво вратата. Намери политура за мебели или спрей за почистване.
— Това няма да спре никого, ако реши да влезе.
— Няма, но ако влезе някой, може да намерим отпечатъци.
— Смяташ да…
— Да, смятам — съгласи се бившият офицер от разузнаването. — Освен това трябва да измисля някакъв начин да запечатам цялата къща, без да прибягвам до помощта на когото и да било от Лангли и, не на последно място, да държа настрана Пентагона, в случай че някой от тези над двадесет хиляди души реши да се свърже със Суейн, в това число хората от канцеларията му и вероятно двеста-триста търговци дневно във връзка със снабдяването… Господи, невъзможно е!
— Идеално е — възрази му Борн, точно когато доктор Айвън Джакс внезапно се появи на вратата. — Малката ни игричка на дестабилизиране ще започне още оттук, от „фермата“. Имаш ли номера на Кактус?
— Нямам го в себе си. Мисля, че е в една кутия за обувки вкъщи.
— Обади се на Mo Панов, той го има. После се свържи с Кактус и му кажи да намери телефонен автомат и да ми позвъни тук.
— Какво си намислил, по дяволите? Щом чуя името на този старец, ставам неспокоен.
— Нали каза, че трябва да намеря още някого, освен теб, на когото да се доверявам. Е, намерих. Свържи се с него, Алекс — Джейсън сложи слушалката. — Съжалявам, доктор… или при тези обстоятелства мога вече да използвам името ви? Здравейте, Айвън.
— Здрасти, Безименен. Така предпочитам да ви наричам. Особено след като преди малко чух да споменавате едно друго име.
— Алекс ли?… Не, разбира се, не става дума за Алекс, общият ни приятел. — Борн се изсмя тихо, многозначително и се отдалечи от бюрото. — Говорите за Кактус, нали?
— Влязох само да попитам дали искате да затворя портала — отмина въпроса му Джакс.
— Ще се обидите ли, ако ви кажа, че не бях се сетил за него, докато преди малко не ви видях?
— Някои асоциации се набиват в очи. Та какво ще кажете за портала.
— И вие ли сте така задължен на Кактус, както мене, докторе? — Джейсън остана на мястото си, вперил очи в ямаеца.
— Дължа му толкова много, че не бих и помислил да го компрометирам със ситуация като тази. За Бога, той е стар човек и на каквито и абсурдни заключения да отдаде предпочитанията си Лангли, тази вечер е извършено убийство, изключително брутално убийство. Но на ваше място не бих го забърквал.
— Вие не сте аз. Виждате, налага ми се. Той никога не би ми простил, ако не се обърна към него.
— Нямате особено добро мнение за себе си, нали така?
— Моля ви да затворите портала, докторе. В коридора има алармена инсталация, която мога да включа, след като затворите.
Джакс се поколеба, сякаш не беше сигурен в това, което се готвеше да каже.
— Слушайте — започна неуверено той, — повечето нормални хора имат някаква причина, когато казват или правят нещо. Предполагам, вие сте нормален. Обадете се на Алекс, ако имате нужда от мен, ако старият Кактус има нужда от мен. — Лекарят излезе забързано.
Борн се обърна и обходи с поглед стаята. След като почти преди три часа Фланаган и Рейчъл Суейн си бяха тръгнали, той бе претършувал всяка педя от кабинета, както и отделната спалня на мъртвия военен на втория етаж. Беше сложил нещата, които възнамеряваше да вземе, на месинговата масичка за кафе. Започна да ги разглежда. Имаше три еднакво големи, подвързани с кафява кожа тефтери е прикрепени на спирала листове — настолни бележници. В първия бяха отбелязани по дати уговорени срещи, във втория бяха записани с мастило телефонни номера и имена, третият беше почти недокоснат дневник за разходите. Наред с тях имаше единадесет различни листчета от тефтерче с бележки от службата, които Джейсън беше намерил по джобовете на Суейн, картонче за записване резултатите от голф-клуба и няколко съобщения от Пентагона. И накрая — портфейлът на генерала, който съдържаше голямо изобилие внушителни акредитиви и много малко пари. Борн щеше да предаде всичко това на Алекс, с надеждата да се намерят други нишки, но доколкото можеше да прецени, не беше открил нищо смайващо, нищо неоспоримо, свързано с новата „Медуза“. А това го безпокоеше. Трябваше да има нещо. Тук бе домът на стария войник, неговата светая светих в този дом, трябваше да има нещо! Знаеше го, чувстваше го, но не бе успял да го намери. Така че започна отначало, сега вече не педя по педя, а сантиметър по сантиметър.
След четиридесет минути, докато откачаше и обръщаше снимките на стената зад бюрото, той си спомни думите на Конклин, че трябва да провери прозорците и пердетата, така че никой да не може да влезе или да погледне вътре.
„Господи, вътре сигурно е страшна свинщина“. „Картината не е приятна.“
