— Сега остава и да се разплача — призна ми Марни и се засмя. Изглеждаше наистина развълнувана. Очите й блестяха. Не очаквах това от нея и като на забавени филмови кадри цялото време, което бяхме прекарали заедно, отново се превъртя пред очите ми, но сега ми се стори много по-значимо, сякаш досега ми се бе губил някакъв ужасно важен елемент, някаква критична възможност.
— Мисля, че ще можем да се видим през есента — казах аз.
— Ще бъде чудесно.
Но докато се прибирах в студентското градче, аз позволих на нейния образ да се изплъзне от съзнанието ми, като долавях единствено някакъв незначителен остатък от спомените си за нея. И всичко това бе примесено със странно гъделичкащо удоволствие и същевременно с чувство за вина заради раздялата ни.
У дома през това лято не можех да се отърва от усещането, че трябва наново да се нагаждам към всичко тук, сякаш бях някакъв страничен посетител — ново бе отношението на другите към мен, като към човек, който не проумява работата във фермата. Единствено леля Тереза изглеждаше спокойна, държеше се с мен все тъй небрежно и свойски, бъбреше на своя трудноразбираем жаргонен английски и на всичкото отгоре вече ме наричаше Виктор вместо Виторио — нещо, което не помнех да бе правила в миналото.
Не мога да отрека, че се долавяше напрежение при това в няколко посоки. Изградихме още оранжерии, по-точно три, на юг от новото котелно близо до резервоара за напояване. Баща ми и чичо ми продължаваха да спорят все така ожесточено. Припомних си всички познати до болка фамилни обичаи, както и старите семейни неразбории: грубиянското държане на чичо Умберто спрямо жена му и синовете му, мълчанието на баща ми, усещането за близост, когато седяха един до друг, и двамата начумерени, със свъсени вежди, докато се помръдваха мълчаливо на столовете си. Доменико се бе издигнал, тъй като бе станал партньор в управлението на новите оранжерии. Заради новите отговорности бе станал още по-мрачен и още по-сериозен, макар че у него все още тлееше старото му непокорство. Беше си намерил приятелка от Детройт — веднъж я доведе на една от венчавките в града ни. Едра, червендалеста блондинка с широки бедра и с бледа кожа. Няма да забравя как Доменико и нейният баща през цялата вечер се мусеха сякаш бяха сърдити заради някакъв отдавна мъждукащ и все отказващ да затихне конфликт.
Нещо странно се случваше с леля Тереза, която отново бе под влияние на своите отколешни религиозни увлечения. Тя никога не говореше за тях, въпреки че бяха налице достатъчно доказателства: списанията, за които се бе абонирала, както и събиранията, които посещаваше всеки четвъртък. Ала зад всичко това се криеше още нещо. Или може би само така ми се струваше. За леля ми религията като че ли беше нещо като отличителен знак, чрез който да покаже на цялото ни семейство, пък и на останалите италианци в града, че тя не е като тях. Липсваше й самодоволната благосклонност, която бе характерна за повечето вярващи, останал бе само цинизъм, подплатен с усещане за морално превъзходство. Тя все още се държеше приятелски с хората, винаги бе готова да се засмее, да изтърси някоя шега, ала въпреки това заплахата си беше налице. В началото на лятото изпитвах силна привързаност към нея, защото тя ми се струваше единственият човек, с когото можех да бъда непринуден, да бъда този, който всъщност бях и същевременно да водя нормален разговор като между зрели хора. Но накрая стана ясно, че нейният цинизъм бе започнал да обсебва и мен, още повече че проявявях слабост да я подкрепям в повърхностния й поглед върху нещата.
