В течение на няколко седмици продължиха неговите посещения за вечеря. Всички започнахме да възприемаме Коли и леля Тереза като влюбена двойка. Все пак беше истинско чудо, че нещата при тях напредваха така лесно. Възприемахме като нещо неизбежно краят на тази история да е огласен от венчалните камбани. Ние бяхме неспособни да повярваме докрай на толкова големия си късмет и затова при всяко негово следващо гостуване не можехме да се отърсим от усещането, че изграденият от него образ, излъчващ невинност, накрая ще се разруши.
После леля Тереза постепенно започна да му открива все нови и нови недостатъци, като мърмореше ту за дрехите му, ту за косата му. Отначало това бяха типичните за нея добродушни закачки. Обаче заядливата нотка, прокрадваща се едва-едва сред тях, все повече се засилваше и го принуждаваше вечно да се оправдава. Коли сякаш не обръщаше внимание на тази промяна и продължаваше да посреща със смях намеците й. Ала по време на разговорите някак неусетно той пренасочваше вниманието си от нея към баща ми и чичо Умберто, подобно на растение, което плавно се извърта към светлината. Явно възприемаше задачата да им се хареса като не по-малко важна от основната си роля — да ухажва леля Тереза. От своя страна, чичо Умберто, който винаги се стараеше да се държи възможно най-добре с Коли дори и при последвалите семейни свади, продължаваше да проявява гостоприемството си при всяко посещение на Коли. Аз се опасявах, че Коли не възприема добронамереността на чичо Умберто като проява на истински и неподправени чувства, но все пак си личеше, че му е благодарен дори само заради това, че чичо Умберто зарежда цялата къща с атмосфера на сърдечно гостоприемство. Баща ми, за съжаление, не притежаваше същото умение за общуване. И най-вече не притежаваше дарбата му да прикрива мислите си. Когато се случеше да бъде в добро настроение, баща ми успяваше да се държи приветливо и дори шумно, досущ като моя чичо, да се смее с цяло гърло и да повтаря най-впечатляващото, най-пиперливото от вицовете, разказвани от Коли, за да изглежда по този начин по-лекомислен дори и от чичо ми. Той влагаше цялата си енергия в нещо като пиянско въодушевление, обаче дори и с това не успяваше да ни впечатли. Когато баща ми изпаднеше в традиционното си вкиснато настроение, Коли веднага прибягваше до помощта на непогрешимия си инстинкт, благодарение на който той постепенно започна да се отдалечава от леля Тереза. Понякога баща ми изговаряше грешно по-трудните думи в английския, като се стараеше да спазва формалните правила на езика, сякаш това би му помогнало да прикрие истинските си мисли. В такива случаи чичо Умберто трябваше да се напряга, за да го разбере и неговото замислено мълчание като че ли изсмукваше въздуха от цялото помещение.
Напрежението, което съпътстваше напоследък посещенията на Коли, ставаше все по-осезаемо. Часовете, та дори и дните преди поредната му поява бяха натежали с мрачно очакване. Чудно ли бе тогава, че тези негови визити ставаха все по-неловки и тягостни? Сякаш бяхме загубили спонтанността си, сякаш се чувствахме неспособни повече да отделяме място за него сред нас. Дори сарказмът на леля ми позатихна, докато тя напразно се стараеше да се придържа към избраната от нея роля. Предчувствах ожесточената кавга, която ще изригне от спотаеното напрежение и ще разкрие всичко, което се крие под повърхността. Но ние просто продължавахме да живеем с напрежението, както си знаехме, усещахме го като нещо досадно, без видим източник, но нещо, на което никой не можеше да се противопостави. Сякаш самата къща отхвърляше Коли, бавно, ала невъзвратимо му обръщаше гръб просто защото той не принадлежеше към нея.
— Опасявам се, че за известно време няма да мога да идвам тук — заяви той една вечер в средата на лятото. — Ще започне разнасянето на разсада от оранжериите и ние ще бъдем много заети.
— Ние също ще сме претоварени с работа, — отвърна леля Тереза. — Скоро ще се заемем с доматите на полето.
— Да, разбира се.
Коли сякаш искаше още нещо от нея, сякаш очакваше някакъв неин знак като намек може би, ала тя остана непреклонна.
— Е, тогава, значи, като свърша, ще ти се обадя или нещо такова — смотолеви Коли накрая.
