Стана така, като че ли той никога не е бил един от нас дори и преди да изтекат седмиците, през които нямахме и вест от него. В къщата се възцари досадно потискащо настроение като след смъртта на някой близък. И макар че никой не споменаваше името му, тишината като че ли още повече задържаше в съзнанието ни неговия лик, сякаш да ни предпази съвсем да не затънем в дребните си лични грижи. Получихме покани да присъстваме на празненството през уикенда в чест на Деня на труда. Предвиждаше се шумно и тържествено освещаване на новия клуб, който тукашните италиански емигранти бяха построили на брега на езерото. Но помпозността на събитието не разсея напрегнатото ни очакване да видим една личност, която така и не се появи там. Накрая леля Тереза се видя принудена да се прости с надеждата да потанцува и се оттегли към по-задните маси, сред по-възрастните от нея жени, които бяха до една омъжени. Ние, останалите от семейството, не искахме да си признаем колко тъжно бе да сме свидетели на самота й тази вечер.
Следващите седмици сякаш се разкайвахме за това, което се бе случило, между баща ми и чичо ми припламваха спорове дори по най-незначителни поводи. Леля Тереза изглеждаше почти забравена, изолирана в своето интимно страдание сякаш изведнъж се бе оттеглила от семейството ни. Споровете, разбира се, следваха общоизвестния шаблон: винаги се започваше с провокативните подмятания на чичо ми, следваше гневната реакция на баща ми; после всичко се обръщаше тъй сякаш чичо ми бе този, който бе пострадал от цялото спречкване и сега имаше право да търси обезщетение, стараейки се да докаже, че именно баща ми е източникът на всичките ни беди. Ала тези свади всъщност не носеха утеха на чичо Умберто, а просто го оставяха още по-раздразнен и мрачен, сякаш попадаше в хватката на някаква емоция, която не бе способен да превърне в свое предимство. Накрая отново се отпускахме в прегръдките на обичайното за нас привидно спокойствие, но то бе съпътствано от смущаващо пулсиране, което напомняше за провалените надежди. После не оставаше нищо друго, освен тишината.
Една вечер, малко след като бяхме отпразнували настъпването на Новата година, един търговски пътник пристигна в нашата къща, за да говори за изграждането на нова оранжерия. Баща ми, чичо Умберто и леля Тереза насядаха около масата в кухнята, за да го изслушат. Отново изглеждахме като сплотено семейство, чертаещо контурите на бъдещето си.
— Дори начинът, по който говори, те кара да си мислиш, че този тук никога не е прекрачвал прага на офиса си — промърмори баща ми, след като посетителят си замина. — Готов съм да се обзаложа, че кракът му никога не е стъпвал в оранжерия. Видяхте ли само с какъв костюм се беше издокарал? Сигурно спи с него.
Чичо Умберто, намръщен и замислен, продължаваше да се взира в числата, надраскани върху листа от търговския пътник.
— Не виждам от къде другаде ще можем да изкараме толкова много пари — рече накрая той.
— Хм, ако става дума за това — отново заговори баща ми, — можеш да вземеш пари от банката като фермерски кредит. Така можеш дори ферма да си купиш. Колкото и да им поискаш, ще ти дадат два пъти повече. Всяко хлапе с петдесет цента в джоба може да получи пари от тях, така че няма причина да ти откажат.
Чичо Умберто кимна важно. За миг изглеждаше изпълнен с усещането за собственото си значение. Като че ли въпросът бе уреден и през следващата седмица в къщата зацарува приятното, макар и неясно предусещане за промяна. Но накрая се оказа, че чичо ми всъщност е печелел време: отново както винаги, когато той се заемаше да изтъква недалновидността на баща ми, надвисна атмосферата на тревога и зареден с бури въздух.
— Онзи там инглезе, от брега на езерото де, се опитва да продаде оранжерията си — започна той една вечер, но просто така, небрежно, колкото да има за какво да си бъбрим, без с нищо да подскаже, че има нещо повече на ум. — На всичкото отгоре почти нищо не иска за нея, иска единствено да се отърве от този имот, за да може после да продаде и къщата си.
— Щом като почти нищо не иска — заговори на свой ред баща ми, — значи тази оранжерия нищо не струва. Виждал съм я и зная, че всичко там вече е наполовина прогнило. Така или иначе след година, две най-много, той ще бъде принуден да я събори. Съмнявам се дали някой ще склони да го отърве от тази съборетина, дори и ако му я подарят. И ти нищо няма да спечелиш, даже ако решиш цялата да я разглобиш и после наново да я сглобиш.
— Брей, че ти никога нищо не харесваш! — ядосано възкликна чичо Умберто. — Не чу ли какво ти казах? Продават я почти без пари — авторитетно заяви той, макар че всъщност само повтаряше това, което бе чул във фирмата на Лонго. — За някой, който започва от нищото, това съвсем не е зле като начало.
— Не бих я взел. Все едно да купиш боклука на някой съсед.
— Да, де — пак замърмори, ала вече доста по-раздразнено той. — Винаги и за всичко все ти си правият.
— Ама ти, какво, сериозно ли мислиш да я купим?
— Че защо не?
