Когато дойде време да си тръгваме — някъде около два след полунощ — бяхме изпаднали в приятна нега. Качихме се в нашия пикап — леля Тереза беше заминала някъде с колата на баща ми — Кристъл си напъха краката под лоста на скоростната кутия. Изкуствената материя на роклята й тихо прошумоля, след което тя се притисна към мен и горещият й дъх ми помогна да издържа дяволския студ в кабината. За пръв път тялото ми се оказа тъй близо до нейното. Започнах да я обсипвам с целувки, плътни и страстни, но без да избързвам, като предпазливо я опипвах с ръка по корема и бедрата, за да се спра накрая сред най-топлото й място онова там, между бедрата й.
— Така ми е много добре — рече тя, леко пияна, откровена и развеселена. Като че ли едва сега тя най-после бе склонна да признае, че това, което ние двамата с нея вършим, беше предназначено единствено да ни доставя взаимна наслада.
За миг желанието към нея ме изпълни изцяло. Опитах се да се успокоя, като се поразмърдах на седалката, но притиснат в тясната кабина, не можех да си намеря удобна поза. По магистралата отсреща се зададе някаква кола и силната светлина на фаровете й за секунда освети вътрешността на кабината, та се видя колко мръсно бе вътре, всичко тънеше в прах, навред бяха разпилени някакви хартийки, може би бяха квитанциите и фактурите, закрепени от баща ми към долния край на предното стъкло.
— Трябва да отидем на едно място — казах й аз, докато чаках от нея някакъв признак, че е съгласна с мен. Но тя само се отдръпна леко, без да отрони и дума, като се отмести от скоростната кутия, за да ми осигури място за маневриране.
Отбих от магистралата. Трескаво се мъчех да скалъпя някакъв безобидно изглеждащ, но неизбежен сценарий за края на вечерта, като отчитах дори най-дребните подробности. Но в процеса на обмисляне надигащото се в мен желание започна да ми се струва като нещо долнопробно и безвкусно.
Поехме по прекия път към Мърси. В последния момент включих на къси светлини и отбих по шосето, водещо до нашата къща.
— Къде отиваме? — попита Кристъл.
— Искам само да ти покажа нещо — отвърнах, като ми се искаше да прозвуча развеселено, но вместо това гласът ми беше скован и бездушен.
По пътя към нашата ферма загасих фаровете и продължих на първа, преди да завия по алеята. Стараех се да карам така, че да се вдигне по-малко шум. За моя радост се оказа, че в къщата лампите вече бяха угасени. Леля Тереза беше паркирала колата край пещта, но вратата на гаража заварих затворена. Не беше изключено баща ми още да не се е прибрал от клуба, но нямах нерви да спра и да проверя, затова продължих към котелното, а после се присвих, когато заскърца вратата, докато моторчето я издърпа и отвори. Чак сега ме обзе лека паника, защото си бях наумил да вкарам тук Кристъл. Не ми даваше мира усещането, че трябва да прекрача някакъв праг, за да се отърся от бремето, което тъй ми тежеше, вместо просто да обърна пикапа обратно и да отведа Кристъл в дома й.
Кристъл и аз скочихме от кабината на пикапа. В тъмнината пристройката към котелното едва се очертаваше с неясните си форми и приличаше повече на мрачна пещера. В мрака откъм тясното прозорче за наблюдение на котела се процеждаше тесен лъч оранжева светлина, ярък като котешко око.
— Къде сме сега? — шепнешком ме попита Кристъл.
Внезапно се досетих, че тя никога не бе виждала нашата ферма и не знаеше къде живея. Твърде малко знаеше за моето семейство и за целия ми предишен живот.
— Тук живея — сковано й обясних аз. Но тя се засмя:
— Е, хубаво местенце си имаш. И доста просторно.
Поведох я в тъмнината към вратата, която отвеждаше в оранжерията. Искаше ми се да грабна някое одеяло или поне кат стари дрехи от стаята на баща ми, за да ги постеля на земята, но навреме се досетих, че така ще издам намеренията си.
Вътре в оранжерията заради лунната светлина по стъблата и най-вече по листата на растенията имаше светли петна, те се белееха като при слана и приличаха на украса в някаква вълшебна стъклена къща.
— Ама това тук е ужасно диво място — прошепна Кристъл. — Нещо като в Африка.
Така се случи, че тя може би бе взела съвсем на сериозно това, което досега й бях наприказвал и си мислеше, че съм я довел само за да й покажа къде и как живея. Толкова зле бях подготвил всичко, като я бях довел тук съвършено ненадейно, че сега си блъсках главата как да прикрия намеренията си и в същото време да спечеля одобрението й. В този напрегнат момент ми се стори невъзможно отново да възстановя онази стопляща близост, която се бе установила между нас в кабината на пикапа. Това, че се подчиняваше тъй безпрекословно на желанието ми да я водя с мен, превръщаше Кристъл в някакво препятствие или по-скоро тежест. И все пак това се случваше въобще, без да си е загубила ума, тъй като тя живееше със своята собствена версия за ставащото, отказвайки просто да се остави на моята воля и да повярва в скалъпената версия, която пазех за този решаващ миг.
