Веровещица полностью

сърцето ѝ под гърдите си. Че го чува как блъска въпреки буреносния вятър и неспирната

песен на гората... макар че може и да беше неговото собствено сърце.

Сафи облиза устни.

- Какво правиш?

Шепотът погъделичка брадичката му. По врата му пробягаха тръпки.

- Какво правиш mук? - прошепна той в отговор. - Тършуваш по джобовете ми?

- Хъркаше.

- А на теб ти течеше слюнка - тросна ѝ се той, малко сприхаво. Действително му бяха

споменавали, че хърка.

Той плъзна свободната си ръка под главата ѝ и сведе своята, така че да засенчи

напълно лицето ѝ от лъчите на луната. Накрая пред погледа му останаха единствено

блесналите ѝ очи.

- Кажи ми истината, домна - произнесе бавно. - Какво търсеше ръката ти под ризата ми?

Възползваш се от мен в съня ми?

- Не - изръмжа тя и вирна брадичка. - Просто се опитвах да те събудя. За да спреш да

хъркаш.

Тя отново се разшава и тялото ѝ се напрегна под това на Мерик - знак, че гневът ѝ

нарастваше. Ако той не се отместеше скоро, краката ѝ щяха да се увият около неговите, тя

щеше да стисне пръсти, а очите ѝ щяха да заблестят по начин, който щеше да направи

съпротивата срещу гнева му... срещу магията му... невъзможна.

Той отпусна хватката си около китката ѝ, извади ръката изпод главата ѝ, облегна се на

колене и длани на земята и повдигна гърди от нейните.

Тя изви гръб.

Мерик застина.

Наполовина изправил се на лакти, в гръдния му кош се завихри някаква стихия. Тя

забушува в тялото му... в нейното също. Сякаш гърдите им бяха свързани с нещо и всяко

негово движение предизвикваше същото у нея.

Той прокара очи по снагата ѝ. Беше безпределно различна от жените в родината му.

Косата ѝ беше с цвета на пясък, очите ѝ - с този на морето. Той издиша тежко. Независимо

за какво жадуваха пръстите и устните му, не можеше да се поддаде на този... глад.

Оттласна се от нея и легна по гръб, закривайки очи с ръка, за да не вижда небето. За да

се скрие от парещото усещане за Сафи до себе си. Чувстваше я с всяка капчица от

вещерството си, с всеки сантиметър от плътта си.

- Не мога да го направя.

Най-сетне признание. Пред нея. Пред себе си. После той скочи на крака, грабна

редингота си от постелката и закрачи към гората. Към морето.

Нахлузи дрехата в движение. Незнайно защо, но го караше да се чувства по-спокоен. И

по-овладян... Обаче Сафи тръгна след него, разбира се... разбира се.

- Не мога да заспя.

- Не си и опитала.

- Не е нужно.

Той въздъхна. Как да оспори това? Имаше си достатъчно бръчки и без да добавя

мислите за Сафи към тях. Затова продължи напред, прокарвайки пръсти през папратовите

листа и игличките на боровете. Толкова хладни на допир. Толкова живи.

Когато достигна до морето и проблясъците на далечната буря и белите гребени на

вълните завладяха взора му, нещо в него се разгърна. И се успокои. Сафи се насочи наляво

към огромна варовикова канара, а той я последва - макар че се държеше на две широки

крачки разстояние. После двамата се облегнаха на скалата и известно време просто

гледаха мълчаливо морето, луната, светкавиците.

Спокойствието му помогна да се отпусне. И да се остави на ритъма на вълните и на

жуженето на насекомите.

Внезапно обаче то изчезна. Неусетно нощта беше впръскала заряда си в гърдите му -

напрежение, което трябваше да освободи. Неукротим кипеж като бурята на хоризонта.

Сафи се размърда и привлече погледа му. Варовикът отразяваше светлината и я окъпваше

в приглушени лунни отблясъци.

Тя сви устни с насмешка.

- Какво си ме зяпнал така, принце?

- Как?

- Сякаш се каниш да ме нападнеш.

Мерик се разсмя с топъл, искрен смях. После погледът му отново попадна в плен на

Сафи. И по-точно на шията ѝ. Нейната извивка се очертаваше на фона на варовика... не си

спомняше да е виждал толкова изящна шия през живота си.

- Извинявай - рече накрая. - Последното, което би ми хрумнало, е да те нападна.

Тя се изчерви в розово на лунните лъчи, а после вдигна високо брадичка, сякаш

подразнена от реакцията си.

- Ако си представяш някакво по... интимно нападение, принце, нека те уведомя, че не

съм такова момиче.

Изглеждаше - и звучеше - като истинска домна.

- Не съм си го и помислял.

Дойде неговият ред да се изчерви... не от смущение. От отегчение. И от малко гняв.

- И недей да си мислиш, че те желая, домна. Ако си търсех с кого да се потъркалям, най-

малко бих се сетил за теб.

- Чудесно - тросна се тя, - защото и ти си последният човек, когото бих избрала аз.

- Поради което губиш, повярвай.

- Все едно си толкова талантлив, принце.

- Знаеш, че е така.

Тя го стрелна с очи. Изду гърди. Застина.

Мерик направи крачка напред. После още една, докато не се озова до нея.

- Ако беше такова момиче, щях... - той посегна към бузата ѝ, отначало колебливо, после, тъй като тя не се отдръпна, по-уверено. - Щях да започна оттук и да продължа надолу по

шията ти.