Веровещица полностью

Пръстите му зашепнаха по шията ѝ, по ключицата... а той със задоволство установи

задъханото ѝ дишане. И тръпнещите устни.

- А после - продължи с плътен глас, който изплуваше от дълбините на гърлото му - щях

да се върна. Да застана зад теб.

Той отметна плитката ѝ...

- Спри - прошепна тя.

Мерик спря, макар че - пресвети Ноден - не искаше да го прави.

После обаче тя извъртя тяло и внезапно устните ѝ се озоваха до неговите. Не, устните ѝ

бяха над неговите. Колебание. Очакване - сякаш беше изненадала сама себе си и сега не

знаеше какво да предприеме.

Неговият дъх се разбушува в гърдите му - задържан там заедно с мислите му. И въпреки

всичко сантиметрите между телата им се равняваха на километри, а разстоянието между

устните им изглеждаше непреодолимо.

Дъхът на Сафи погали брадичката му. Или беше бризът? Или собственият му дъх? Вече

не можеше да прецени. Трудно му беше да прави каквото и да било, освен да се взира в

очите ѝ, искрящи и близки.

Тя премести очи надолу и смръщи чело - сякаш искаше да направи още нещо. После

вдигна ръце и ги положи на хълбоците му. Сви пръсти.

Магията на Мерик лумна.

Вятърът изригна нагоре, помете косата от лицето на Сафи и щеше да я събори... ако

Мерик не се беше намесил. Той я притисна до скалата и я целуна сред грохота на жежкия

вятър.

Жаждата от целия ден го изпепели, но за огромно негово удоволствие Сафи я утоли.

Изтръгна я от него с хищни пръсти, а ритъмът на бедрата ѝ надмина дори четиристъпката.

Беше подивяла - до безсрамие - и той не усети кога започна да хапе, да дърпа и да тегли.

Зъби, нокти и свирепи, бесни ветрове.

Обаче сякаш не можеше да я дръпне достатъчно близо. Независимо колко силно

притискаше устни към нейните, колко здраво го дърпаха ръцете ѝ под палтото... под

ризата...

Адски огньове, пръстите ѝ бяха на голата му кожа.

Нова гореща вълна заля тялото му. Коленете му едва не се подгънаха, а ветровете му се

втурнаха бясно навън. И нагоре. Той издигна Сафи на един нисък камък и зарови пръсти в

пешовете на ризата ѝ. Устните му се движеха по всички места, за които беше обещал. Ухото

ѝ - при което тя изстена. Шията ѝ - при което заизвива тяло. Ключицата...

Тя вклини ръце между тях. И го отблъсна.

Мерик залитна назад. Зяпнал. Объркан. Гърдите на Сафи се повдигаха, очите ѝ бяха

огромни... той не можеше да разбере защо беше спряла бурята между тях. Да не беше

прекрачил някоя граница?

- Слушай... - изхриптя тя най-сетне. - Чуваш ли?

Мерик поклати глава - все още объркан - и си пое накъсано дъх.

След което чу. Сигурен ритъм, думкащ над морето. Ветробарабан.

Мерик скочи встрани.

Ветробарабанът на „Жана“.

След миг той се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, следван по петите от

Сафи. Клонките и камъчетата хрущяха под краката им, но той не забелязваше.

Ветробарабанът се усилваше. „Жана“ щеше да се появи пред очите им всеки миг, а той

трябваше да научи защо - трябваше да види на какво разстояние е корабът му от брега.

Можеше да отлети до екипажа си, но само ако ги виждаше...

Сафи го стисна за рамото и го принуди да спре.

- Ето!

Тя посочи на юг, към точката, в която той едва различаваше границата между вълните

и облаците в сивотата.

Той извади далекогледа си, огледа морето... и забеляза светлините - погрешно ги беше

взел за част от бурята. Изображението доби очертанията на нубревненски боен кораб.

„Жана“, с фенерите и огледалата, които осветяваха водата пред нея. Белите платна се бяха

издули - от ветровещерството на Кълен.

Ветробарабанът не спираше да бие, твърде силно за такова разстояние, тоест Райбър

използваше магическия чук

и беше насочила барабана към брега. Към Мерик.

Кълен го зовеше.

Затова той пое дълбоко въздух и събра ветровете си. Кожата му настръхна, а тялото

пламна.

- Пази се - предупреди той Сафи.

Трябваше да насочи порива на вятъра си съвсем точно, за да улучи малката точица на

хоризонта, така че екипажът му да разбере къде се намираше.

Той вдигна двете си ръце... след което изпусна дъх. Над морето изригна огромна фуния

от вятър.

А той зачака. Чакаше, загледан в морето, със Сафи до себе си. Беше благодарен, че е с

него. Изпънатите ѝ рамене и безстрашният ѝ поглед го спираха да потъне в тежки мисли.

Да скочи от скалата и просто да полети към нишкобрат си...

Ветробарабанът спря и Мерик се подготви за съобщението, което щеше да изпрати

Кълен. Когато то най-сетне пристигна - когато ушите му уловиха съчетанието от удари и

паузи, - той заскърца със зъби, а гневът му се възпламени.

- Какво има? - попита Сафи и го стисна за ръката.

- Кръвовещият ни следва - изграчи той.

Тя стисна по-силно.

- Да се върнем в Дара на Ноден...

- Да, но той е зад нас. Марсточаните пък плават към Дейна - пред нас.

При тези думи гневът му се разгоря сериозно - същинска ярост, която го принуди да

отстъпи две крачки назад.