Време за умиране полностью

От всичко това следваше, че не става въпрос само за заговор, а и за послание. Дръзко и майсторски изпипано послание, което гласеше: Ние можем всичко. В състояние сме да стигнем до всеки по всяко време. Няма начин да разберете как го правим. Няма начин дори да отгатнете. После, за да премахнат всякакви съмнения, бяха изгорили хората на Сафир на паркинга пред мотела. Демонстрация на брутална сила и неограничени възможности. Това не беше дело на хората на Роси. По всяка вероятност те също бяха мъртви. Някъде другаде, умъртвени по различен начин. Може би разчленени, може би разпънати на кръст. Или погребани живи. Един от тях беше използвал точно тези думи, за да опише предпочитанията на фамилията Дънкан.

Иранецът беше обзет от чувство на дълбока самота. Защото наистина беше сам. Последният оцелял. На непознат терен, без приятели или съюзници. Без представа какво трябва да прави оттук нататък. Може би с единствения шанс да отвърне на удара, да потърси възмездие.

На практика нямаше желание за нищо друго.

Обърна се и напрегна очи към трите къщи на фамилията Дънкан. После капакът на багажника щракна над мъртвия му приятел. Почтително, с помощта на осем пръста, сякаш натискаше клавишите на църковен орган. Върна се на банкета, отвори дясната врата и взе глока си от седалката. Затръшна вратата, прекоси пътя и пое по замръзналата угар. Движеше се успоредно на оградената алея, на около стотина метра от къщите. Пистолетът беше в дясната му ръка, а в лявата стискаше нож.

Роберто Касано намали скоростта и направи обратен завой. Шевролетът пое към къщите на Дънкан, които се намираха на около осемстотин метра по-нататък. Когато разстоянието се стопи до сто метра, той спря и дръпна ръчната спирачка. После вдигна ръка към лампата в купето и я нагласи в положение да не се включва при отварянето на вратите. Размени кратък поглед с Анджело Манчини до себе си, изчака няколко секунди и кимна. Излязоха от колата, като държаха колтовете зад гърба си, за да скрият никелираните им части от бледите лъчи на луната. Поеха напред рамо до рамо. Предстоеше им да изминат последните сто метра.

Докторът, съпругата му и Дороти Коу седяха кротко в трапезарията, но футболистът с пушката беше напуснал мястото си до вратата, лежеше на канапето в хола и гледаше запис на най-интересните моменти от последния кръг на НФЛ. Телевизорът на доктора беше голям, скъп и последна дума на техниката. Партньорът му вече не беше пред вратата на мазето. Стоеше в коридора и гледаше предаването отдалеч. И двамата бяха силно заинтригувани от ставащото на екрана. Звукът беше нисък, но кристалночист благодарение на големите тонколони. Осветлението в дневната беше изключено, по стените подскачаха ярки отблясъци. Нощта зад прозореца беше тъмна и тиха. Телефонът звъня три пъти, но никой не вдигна. Обстановката беше спокойна. Като на първия ден от Коледа или следобедните часове в Деня на благодарността.

После електричеството угасна.

Телевизорът потъмня, монотонното бръмчене на отоплението утихна. Настъпи пълна тишина. Температурата бързо започна да пада, а стените сякаш се стопиха. Сякаш вече нямаше разлика между вън и вътре. Сякаш къщата изведнъж се беше сляла с безбрежната пустош наоколо.

Футболистът в коридора се отлепи от стената и застана неподвижен. Партньорът му спусна краката си на пода и изправи гръб.

— Какво стана? — попита той.

— Не знам — отвърна другият.

— Докторе?

Докторът стана от мястото си на масата и се запрепъва към вратата.

— Токът спря — рече той.

— Сериозно ли говориш, Шерлок? Да не си забравил да си платиш сметката?

— Не е това.

— А какво е?

— Може би са го спрели в целия район.

Онзи в дневната пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Как да разбереш в тази тъмница, по дяволите? — изруга той.

— Къде са бушоните? — обади се партньорът му в коридора.

— В мазето — отвърна докторът.

— Работата е ясна. Ричър се е свестил и ни прави номера. — Младежът си проправи път към вратата на мазето, опипвайки стената с ръце. После удари с юмрук по солидното покритие: — Включи тока, задник!

Никакъв отговор.

Къщата тънеше в непрогледен мрак.

— Ричър, включи бушоните!

Отговор не последва.

Студ и мрак.

Здравенякът от дневната започна да си проправя път към коридора.

— Може би не се е свестил — промърмори той. — Може би наистина са спрели тока централно.

— Имаш ли фенерче, докторе? — попита колегата му.

— Имам, но в гаража.

— Иди да го вземеш.

— Не виждам нищо.

— Ще се оправиш.