Касано и Манчини прекосиха тъмното и пусто поле. Пред тях тъмнееше средната къща, която, доколкото им беше известно, принадлежеше на Джонас. За разлика от нея съседните къщи светеха. Светлината идваше от кухненските прозорци и очертаваше ярки правоъгълници в буренясалия заден двор. Касано беше наясно, че макар и почти погълнат от почвата, чакълът все пак щеше да издава шум. По-рано през деня го беше изпробвал, когато бе излязъл навън, за да разговаря на спокойствие с Роси. Следователно беше най-добре да останат от вътрешната страна на оградата в далечния край на парцела. От там можеха да стигнат до сградите почти без риск да бъдат чути. Но към коя от тях да се насочат? Лявата или може би дясната? Към къщата на Джаспър или към тази на Джейкъб?
Всички членове на фамилията Дънкан бяха в мазето на Джаспър и ровеха из кашоните с надеждата да открият още някоя ампула животинска упойка. Последните количества от препарата за упояване на прасета бяха използвани за носа на Сет, но ръката му и бездруго се нуждаеше от нещо по-силно. Два от пръстите бяха толкова подути, че кожата сякаш щеше да се пръсне. Джаспър се сети, че има нещо за коне, и предложи да го инжектират в китката на Сет. Без да е лекар, той беше стигнал до заключението, че и при хората, и при конете става въпрос за препарат, който по някакъв начин въздейства върху нервите. Какво друго?
Сет не се оплакваше от забавянето. Според Джаспър той приемаше ситуацията много добре. Явно растеше и помъдряваше. Беше сприхав, когато се оказа със счупен нос, но сега в поведението му имаше видима промяна. Очевидно беше доволен, че е успял да залови нападателя си сам, без чужда помощ. Радостта от това постижение и перспективата за скорошно отмъщение бяха една добра анестезия.
— Това ли е? — попита Джонас и вдигна някакво кръгло кафяво шишенце. Етикетът му беше размазан, но по него все пак личаха някакви неразбираеми думи, вероятно на латински. Джаспър присви очи в здрача, после кимна.
— Браво на теб. Откри го.
После над главите им прозвучаха тежки стъпки.
Джейкъб беше пръв на стълбите, които извеждаха от мазето. В първия миг помисли, че се е отбил някой от футболистите, но подовете на къщите им бяха направени по типичния за провинциална Америка начин — от дебели, изрязани от сърцевината на борови трупи дъски, тежки и плътни, пропускащи само шум, но без детайли. Затова не беше възможно да се определи кой точно се бе появил в къщата. В коридора нямаше никой, но в кухнята завари дребен и жилав мъж с мургава кожа и безизразен поглед. Дрехите му бяха измачкани и неособено чисти, носеше закопчана риза без вратовръзка. В лявата си ръка държеше нож, а в дясната стискаше пистолет. Ножът висеше с острието надолу, но пистолетът беше насочен в гърдите на Джейкъб, който се закова на място.
Непознатият остава ножа на кухненската маса и доближи пръст до устните си.
Джейкъб не издаде нито звук.
Миг по-късно в кухнята нахлуха братята му и синът му, твърде бързо, за да бъдат спрени. Непознатият започна да движи пистолета си наляво-надясно. Четиримата Дънкан се наредиха един до друг, рамо до рамо. Мъжът завъртя китката си и дулото заподскача нагоре-надолу. Никой не помръдна.
— На колене! — заповяда нападателят.
— Кой си ти? — попита Джейкъб.
— Вие убихте приятеля ми! — изсъска мъжът.
— Не съм аз — поклати глава Джейкъб.
— Някой от вас го е направил.
— Нищо подобно. Дори не знаем кой си ти.
— На колене! — повтори заповедта си дребният мъж.
— Кой си ти?
Непознатият взе ножа си от масата и попита:
— Кой от вас е Сет?
Сет Дънкан трепна и вдигна здравата си ръка. Като отличник в час.
— Ти си убил приятеля ми и си го сложил в багажника на кадилака! — отсече дребният.
— Не е бил той — обади се Джейкъб. — Днес следобед Ричър му е откраднал колата.
— Ричър не съществува.
— Напротив, той е човек от плът и кръв. Пораженията по носа и ръката на сина ми са причинени от него.
Дулото не помръдна, но дребният мъж извърна глава и се втренчи в Сет. Очите му се плъзнаха по алуминиевата шина на носа и подутите пръсти на ръката.
— Цял ден не сме мърдали от тук — добави Джейкъб. — Но Ричър е бил в „Мариот“. Следобед и вечерта. Научихме го от сигурен източник. Зарязал е кадилака на паркинга.
— Къде е той сега?
— Не сме сигурни, но вероятно е някъде наблизо.
— Как се е върнал обратно?
— Най-вероятно с вашата кола. Ключовете у приятеля ти ли бяха?
Дребният мъж не отговори.
— Кой си ти? — отново попита Джейкъб.
— Представлявам Махмейни.
— Не познаваме човек с това име.
— Той изкупува вашата стока от Сафир.
— И този не сме го чували. Ние продаваме на един италианец от Лас Вегас, казва се Роси. Не се интересуваме какво става със стоката след това.
— Опитвате се да отстраните всички по веригата.
— Нищо подобно. Искаме да осъществим доставката и това е всичко.
— Къде е стоката?
— На път е. Но няма да я доставим, преди Ричър да бъде елиминиран.
— Защо?
— Отлично знаеш защо. Този бизнес не се върши публично. Ти би трябвало да ни помагаш, а не да ни държиш на мушката си.
Дребният мъж не отговори.
