— Остави пистолета и седни да поговорим — подхвърли Джейкъб. — Всички тук сме на една и съща страна.
Пистолетът в ръката на непознатия дори не потрепна.
— Хората на Сафир също са мъртви — процеди той.
— И това е дело на Ричър — въздъхна Джейкъб. — Той все още е на свобода.
— А къде са момчетата на Роси?
— Отдавна не сме ги виждали.
— Наистина ли?
— Заклевам се.
Дребният мъж помълча известно време, после кимна.
— Добре. Нещата се променят, животът продължава. Това се отнася за всички ни. От този момент нататък ще продавате директно на Махмейни.
— Имаме споразумение с мистър Роси — поклати глава Джейкъб Дънкан.
— Вече нямате — отсече дребният мъж.
Джейкъб Дънкан не каза нищо.
Касано и Манчини решиха да се насочат първо към къщата на Джейкъб Дънкан. Логичен избор, защото по всичко личеше, че глава на фамилията е именно Джейкъб. Отделиха се от оградата и тръгнаха обратно. Спряха на едно място, което се намираше срещу кухненския прозорец на Джейкъб. Върху чакъла под него се очертаваше светъл правоъгълник, който свършваше на два метра от основата на оградата. Двамата безшумно се прехвърлиха през нея и тръгнаха напред. Касано вдясно от правоъгълника, Манчини — вляво. Стигнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха през прозореца.
Кухнята беше празна.
Манчини побутна задната врата и пропусна Касано пред себе си. В къщата цареше тишина. Ненарушавана от никакви звуци. Нито от спящи, нито от будни хора. Касано и Манчини имаха богат опит в претърсването на чужди къщи.
Излязоха обратно навън и се върнаха по стъпките си. Прескочиха оградата и поеха на север сред тъмното поле. Не след дълго спряха пред осветения прозорец на Джаспър, отново прескочиха оградата и отново избегнаха светлия правоъгълник върху чакъла. После се промъкнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха.
Не очакваха онова, което се разкри пред очите им.
Никак не го очакваха.
Иранецът беше само един, а не двама, както си мислеха. Разговорът беше труден. Без усмивки, без тостове с бърбън. Човекът на Махмейни стоеше в единия край на стаята, въоръжен с нож и пистолет. Четиримата Дънкан бяха наредени рамо до рамо в другия. Тревожният глас на Джейкъб Дънкан долиташе с прекъсване до тях, вероятно поради различната дебелина на стъклото.
— Ние сме отдавна в този бизнес, сър — казваше Джейкъб Дънкан. — Всичко е изградено на базата на лоялност и взаимно доверие, а тези неща не се променят просто ей така. Имаме ангажименти само към мистър Роси и към никой друг. Може би за в бъдеще той ще продава директно на вас, тъй като по всичко личи, че мистър Сафир вече е вън от играта. Може би това ще ви донесе изгода, но ние не можем да ви предложим нищо.
— Махмейни няма да се задоволи с половината, когато цялата торта е на масата — поклати глава дребният мъж.
— Но тя не е на масата. Пак повтарям, че ние имаме отношения само с мистър Роси.
— Дали? — извика онзи, отдръпна се встрани и вдигна дясната си ръка на нивото на рамото.
После примижа, хвана на мушка четиримата мъже и леко раздвижи дулото. Като оръдието на крайцер, което бавно се върти на лафета си в търсене на мишена. Дулото спря първо на Сет, после на Джонас и Джаспър, за да стигне до Джейкъб. После тръгна обратно — Джонас, Джаспър, Сет… В крайна сметка избра Джонас и се закова точно между очите му. Пръстът на нападателя побеля върху спусъка.
В следващата секунда главата на дребния мъж експлодира заедно с прозореца. Малката стая се изпълни с оглушителния грохот на 45-калибров револвер, разлетяха се парчета стъкло, а отсрещната стена бе опръскана с кръв, мозък и дребни костици. Иранецът рухна на пода в мига, в който Анджело Манчини влетя в помещението, следван от Касано.
След по-малко от час на спортистите им омръзна да седят на тъмно. Освен досадата в душата им се бореха и други чувства — безпокойство, раздразнение, нетърпение и унижение. И двамата бяха наясно, че губят играта на нерви, и това чувство ги притесняваше. Не бяха от хората, които се примиряват с поражението и не обичаха да бъдат втори. И трудно приемаха, че им е отказан достъп до бляскавите прожектори на НФЛ. За тях това беше тежка обида.
— Все пак имаме пушка, по дяволите! — извика единият.
— Но мазето е голямо — отвърна другият. — Той може да се скрие навсякъде.
— Имаме и фенерче!
— Което едва-едва мъждука.
— Може би все още е в безсъзнание. Може би токът е спрян централно, а ние висим тук като глупаци.
— Със сигурност вече се е свестил.
— И какво от това? Той е сам, а ние разполагаме с пушка и фенерче.
— Да, но той е бил военен.
— Това не му дава магически сили, нали?
— Добре де, но как ще го направим?
— Ще закрепим фенерчето върху дулото на пушката. После ще се спуснем долу. В индийска нишка, като по филмите. Ще го видим, преди той да ни засече.
— Нямаме заповед да го ликвидираме. Сет иска да го направи лично, като му дойде времето.
— Можем да го раним в краката.
