— Но нали все трябва да има някакви инструкции, които да следва?
— Точно това са те.
— И само толкова?
Жълтия господин кимна.
— Тоест излиза, че свръхплътеникът е този, който влезе в Дъгоцветния поток, а Дъгоцветният поток е това, в което влиза свръхплътеникът?
— Именно.
— Но тогава първото се определя чрез второто, а второто — чрез първото. Какъв е смисълът във всичко това?
— Най-дълбокият. И Дъгоцветният поток, и пътят на свръхплътеника са извън света и са недостъпни за обикновения ум — дори за лисичия. Но затова пък са непосредствено свързани. Така че за първия може да се говори само чрез втория, а за втория — само чрез първия.
— А може ли към всичко това да се добави нещо?
— Може.
— Какво?
— Дъгоцветният поток всъщност изобщо не е поток, а свръхплътеникът не е никакъв плътеник. Не бива да се осланяме на думите. Те ни трябват само като моментна опорна точка. Ако опиташ да ги понесеш със себе си, те ще те повлекат в пропастта. Затова веднага трябва да ги отхвърляш.
Известно време обмислях чутото.
— Интересно. Излиза, че висшето учение за лисиците се състои само от две изразени с думи понятия, които имат отношение само едно към друго и не подлежат на никакво обяснение. Освен това трябва да отхвърлим дори тези три думи, след като бъдат произнесени… Тая лисица, която е нахранила Буда, май има много лоша карма. Тя всъщност успяла ли е да влезе в Дъгоцветния поток?
Жълтия господин кимна и каза:
— Вярно, това стана съвсем наскоро. И тя не Остави указания за другите плътеници. Така че аз съм този, който трябва да ти предаде учението. А думите са две — Дъгоцветният поток.
— Трудно е да се повярва в достоверността на такова учение.
— Висшите учения се наричат висши именно защото се различават от онези, с които си свикнала. Дори само по силата на това всичко, което ти се струва достоверно, може да се смята за лъжа.
— Защо?
— Защото иначе ти нямаше да имаш нужда от никакви учения. Вече щеше да знаеш истината.
В това имаше логика. Но обясненията му ми напомняха философските силогизми, чиято главна цел е да вкарат ума в задънена улица.
— И все пак — не се предавах — как едно учение може да се състои само от две думи?
— Колкото по-висше е учението, толкова по-малко са думите, на които се гради. Думите са като котви — струва ти се, че ти позволяват здраво да се държиш за истината, но всъщност само държат ума ти в плен. Затова в най-съвършените учения няма думи и знаци.
— Това е така, разбира се — казах. — Но дори за да се обяснят предимствата на безсловесното учение, ни се налага да произнасяме много и много думи. Тогава как само две може да стигнат, за да се ръководиш от тях в живота?
— Висшите учения са предназначени за същества с висши способности. За онези, които не ги притежават, има многотомни съчинения глупости, в които можеш да се ровиш цял живот.
— А аз имам ли висши способности? — попитах тихичко.
— Иначе нямаше да седиш тук.
Това малко променяше ситуацията.
— А много ли свръхплътеници има на света?
— Само един. Сега това си ти. Ако поискаш, можеш да влезеш в Дъгоцветния поток. Но трябва да се постараеш.
Кой няма да се чувства поласкан да чуе, че притежава висши способности? От перспективата да стана единственото на света изключително същество пък направо ми секваше дъхът. Замислих се.
— А лисицата, която е успяла да влезе в Дъгоцветния поток — какво е известно за нея?
— Съвсем малко. Твоята предшественичка живееше в едно планинско селце, практикуваше крайна аскеза и съвсем се отказа от общуване с хората.
— Но с какво се е хранила?
— Използваше опашката си, за да внуши на тиквите в градината, че е дошла пролетта. И после пиеше жизнената им сила…
— Ужас! — прошепнах. — И какво стана с нея?
— Един ден просто изчезна.
— Без да остави никакви записки?
— Да.
— Доста егоистично от нейна страна.
— Може би ти ще оставиш.
— А задължително ли е да минавам от мъже на зеленчуци?
— Буда не е оставил указания за това. Слушай сърцето си. И не се отклонявай от пътя.
Направих двоен поклон.
— Обещавам упорито да се стремя към целта, ако ми предадете онова, за което споменахте.
— Вече ти го предадох.
— Кога?
— Току-що.
— И това е всичко?
Бях съвсем объркана и сигурно ми личеше.
— Това е съвсем достатъчно. Всичко останало само ще обърка рижата ти главица.
— И какво да правя сега?
Жълтия господин въздъхна.
— Ако беше човек, просто щях да те ударя по главата — каза и кимна към чворестата си тояга — и да те пратя да работиш в градината. Няма нищо по-висше от това учение и някой ден ще го разбереш. Но свръхплътеникът има особен път. И след като толкова настойчиво ме молиш да ти кажа какво да правиш, ще ти кажа. Трябва да намериш ключа.
— Какъв ключ?
— За Дъгоцветния поток.
— Що за ключ е това?
— Нямам представа. Аз не съм свръхплътеник. Аз съм обикновен монах. Върви сега — паланкинът ти те чака.
— И оттогава вървя — приключих и млъкнах.
Разказът ми, изглежда, наистина беше впечатлил Александър.
— И какво? — попита той. — Намери ли ключа?
— Разбира се.
— И какво е той?
— Правилното разбиране на собствената ти природа. Това се опитвам да ти обясня.
