Мръсница, помислих си, нали ми обеща… И все пак не можех да не й се възхитя: Ий изобщо не беше наясно с положението в Русия, но инстинктивно знаеше какво да каже, та още от първия опит да нахлузи клупа на врата на някой мъж. Александър я гледаше зяпнал и разбрах, че спешно трябва да го спасявам. Трябваше да изтърся нещо още по-радикално.
— Така че всичките тези спорове за либерализма — почнах, уж че приключвам темата — са просто лингвистичен казус. И въпреки че наистина много уважаваме либералната демокрация като принцип, тези две думички ще осмърдяват руския език поне още сто години!
Александър премести възхитения си поглед от Ий Хуй към мен. После пак към Ий Хуй. После пак към мен. Като малко дете пред две кутии бонбони.
— Точно така — каза. — Права си за думите. Понеже въпросът не е в либералната маскировка. Въпросът е в гадните вампири, които се крият под нея. Отива например някакъв такъв офшорен мръсник в Щатите, заявява, че е либерал, а угнетените негри си мислят, че е за легализирането на канабиса…
— Подобно емоционално отношение по тези въпроси не ви ли пречи на професионалната дейност? — попита лорд Крикет.
Александър не усети иронията.
— Все пак трябва да знаем кого браним… Разберете ме правилно. Не искам да кажа, че демокрацията е нещо лошо. Много си е добра даже. Лошо е, когато от нея се опитват да се възползват мошеници и разбойници. Затова на демокрацията трябва да й се помага да се движи в правилната посока. Така смятаме.
— Това обаче вече не е демокрация — каза лорд Крикет. — Същността на демокрацията е именно в това, че никой не й помага — тя си помага сама.
— Никой не й помага ли? Преведено това ще рече да седим и да гледаме как ни го навират във всички дупки разни бенефициари с двойни гуши и тройно гражданство. За двайсет години им се нагледахме. Вече и плановете на бантустаните ни начертаха, подготвили са ни и рускоговорещ персонал, знаем го… Чели сме инструкциите. Да не си мислите, че почнахме да набиваме чемберите от любов към изкуството? Много грешите. Просто иначе за още три годинки ще ни довършат.
— Кой ще ви довърши? — учудено попита лорд Крикет. — Демокрацията? Либерализмът?
— Демокрация, либерализъм — всичко това е маскировка, тя го каза много вярно. А реалността, ще ме прощавате, прилича на чревната микрофлора. При вас на Запад всичките микроби взаимно се уравновесяват, това сте го постигнали за векове. Всеки кротичко си произвежда сероводород и си трае. Всичко е като по часовник, абсолютен баланс и саморегулиране на храносмилането, а най-отгоре — корпоративните медии, които ежедневно олизват всичко с езичета. Това е то организмът, който наричате отворено общество — за чий му е да се затваря, като за нула време може да ти затвори и устата, и ковчега ти да закове даже. А пък на нас ни натикаха някаква бактерия, дето още не е ясно коя лаборатория я е измагерила, и срещу нея няма нито антитела, нито други микроби, които да могат да я спрат. И така се продрискахме, че изсрахме триста милиарда долара, преди изобщо да се усетим. При което ни оставиха само две възможности — или докрай и завинаги да изтечем като дрисня през неустановения гъз, или дълго-дълго да гълтаме антибиотици и после бавно и предпазливо да почнем всичко отначало. Обаче тая няма да я бъде.
— Е, с антибиотиците никога не сте имали проблеми — каза лорд Крикет. — Въпросът е кой ще ви ги предписва.
— Има кой — каза Александър. — И не ни трябват консултанти като Световната банка или Валутния фонд, които първо ни натикват тая бактерия, а после ни пъхат подлогата под задника. Опарихме се вече. Литнете смело над пропастта значи, потрошете се на дъното и после ще чуете вежливите аплодисменти на световната общност. А може би ще сме по-добре без тези аплодисменти и без пропастта, а? Понеже Русия е минавала и без тях хиляда години и се е оправяла все пак, достатъчно е да погледнете картата на света. Сега обаче трябвало да ни претопят като старо желязо, понеже някои хитрушковци били напипали далаверата с цветята, така ли? Е, ще видим кой кого ще претопява. Може пък ние да претопим някои, нали така? Можем го, да, й ще го можем!
И Александър удари с юмрук по масата, и то така, че видеото и лаптопът подскочиха. Настъпи тишина. Чуваше се само някаква муха — бръмчеше зад пердето и се блъскаше в стъклото на прозореца.
Понякога и сама не разбирах кое ме стряска повече — чудовищният любовен орган, с който ме връхлиташе, когато се превръщаше във вълк, или тези дивашки, наистина вълчи възгледи за живота, които излагаше, докато беше човек. Второто може би ме омагьосваше също като… Не я довърших тази мисъл — беше прекалено плашеща.