— Ама ти наистина ли си го направила несъзнателно?
Определено не ми харесваше накъде върви разговорът.
— Разбирам как го възприемаш — продължи тя, — но ако поговориш с някой свестен психоаналитик, веднага ще си изясниш истинските си мотиви. С аналитиците, впрочем, можеш да си приказваш без притеснения за каквото си щеш — нали за това им плащаш. Не е задължително да разказваш за опашката, разбира се. Макар че може и да го кажеш — като фантазия например. Обаче тогава недей да слушаш какво ти дрънка за penis envy15.
Да си разголиш душата пред първата си приятелка и да чуеш такова нещо… Ядосах се.
— Виж какво — казах, — не мислиш ли, че отдавна е време целия тоя психоаналитически дискурс да го набием с трепетликов кол в кокаиново-амфетаминовия задник, който го е изпърдял?
Тя се облещи.
— За амфетамините разбирам. Все пак бях близка с Жан-Пол Сартър цели две години, ти може и да не знаеш. И за задника разбирам, по същата причина. Обаче какво общо има кокаинът?
— Елементарно — казах, доволна, че разговорът се отклонява от опасната тема.
— В смисъл?
— Доктор Фройд не само е смъркал кокаин, но и го е предписвал на пациентите си. След което пък си е правел обобщенията. Кокаинът е силен сексуален стимулатор. Така че всичко, което е измислил Фройд — всичките тия едиповци, сфинксове и сфинктери — се отнася най-вече към душевното измерение на пациента, чийто мозък се е изпържил от кокаина на яйца на очи. В това състояние на човек наистина му остава само един проблем — кое да направи първо, да изчука майка си или да пречука баща си. Докато кокаинът не свърши, разбира се. По онова време обаче не е имало проблем с доставките.
— Не говоря за…
— Но докато дозата ти е под три грама дневно — продължих, — може да не се плашиш нито от едипов комплекс, нито от другите измишльотини на Фройд. Да градиш анализа на поведението си върху теориите на Фройд е почти все едно да се базираш на пейотълните трипчета на Карлос Кастанеда. У Кастанеда обаче поне има поезия, душа. А пък Фройд има само пенсне, кокаин две дозички и гъз като на зозичка. Буржоазията го обича тъкмо заради мерзостта му. Заради способността му да сведе всичко на света към гъза.
— И защо буржоазията трябва да го обича заради това?
— Защото на портфейлните инвеститори им трябват пророци, които да обясняват света в разбираеми за тях термини. Хора, които за стотен път да докажат, че обективната реалност, в която са вложили толкова пари, не е заплашена от нищо.
Ий Хуй ме погледна малко насмешливо и попита:
— Ти наистина ли мислиш, че в основата на тенденцията към отричане на обективната реалност лежи сексуалната депривация?
— Какво?! — Обърках се.
— По-просто казано, съгласна ли си, че светът смята за илюзии онези, които имат проблеми със секса? — повтори тя с тона на опитна телевизионна водеща.
В „Национал“ често се бях сблъсквала с този възглед за света. В смисъл — само сексуално комплексираните лузъри бягат от живителната пазарна шумотевица в мистиката и обскурантизма. Особено забавно беше да го чуваш от клиент, който се дръгне сам-саменичък на кревата: понеже точно същото го прави и през останалото време, само дето вместо лисича опашка го омайва Financial Times, а самотата му не е относителна, както когато е с мен, а абсолютна. Но да го чуя от лисица-сестрица… Да, дотам ни докарва потребителското общество.
— Точно обратното е — казах. — Тенденцията духовните стремежи да се свързват със сексуалните проблеми всъщност се основава на фрустрацията на аналния вектор на либидото.
— Тоест? — Ий Хуй вдигна вежди.
— Тоест онези, които твърдят това, трябва да направят онова, което всъщност винаги са искали — да се ебат в гъза.
— Защо?
— Когато почнат да правят това, с което са наясно, ще спрат да разсъждават за онова, което не им е ясно. На свинята вратът й например е такъв, че не може да вдига глава към небето. Но от това изобщо не следва, че небето е сексуална невроза.
— Хм… Това от вълка ли го научи?
Не отговорих.
— Тъй-тъй-тъй — каза Ий. — Всъщност може ли да го видя?
— Що за неочакван интерес? — попитах подозрително.
— Е, не ревнувай де — засмя се тя. — Просто искам да видя какво толкова си му харесала. Освен това никога не съм виждала върколаци, само съм чувала, че ги имало някъде на север. Между другото свръхплътеникът, за който ми проглуши ушите, е по-вероятно вълк, отколкото лисица. Така поне смята съпругът ми. Ложата му Розовият залез също.
Въздъхнах. Направо да не повярваш как Ий Хуй, толкова проницателна в някои отношения, може да е абсолютна тъпанарка в други. Колко пъти да й обяснявам едно и също? Реших да не споря и вместо това попитах:
— Мислиш, че моят Александър може да е свръхплътеникът?
— Доколкото съм запозната, свръхплътеникът не е просто вълк. Той е нещо толкова далечно от вълка, колкото е вълкът от лисицата. Свръхплътеникът обаче не е междинен стадий между лисицата и вълка. Той е много
— Нищо не разбирам — казах. — Как така
