Винсънт ненавиждаше училището от времето, когато Ед се върна и пое деловата работа на семейството. Поп нямаше никакви възражения, казваше, че Ед, Бен и Хари щели да утроят бизнеса, а може би да спечелят и повече. Винсънт така и не разбра защо Поп толкова залагаше на закона. Но когато Ед си дойде, вече адвокат, започна да вижда и дълбоко да се възмущава, че тази
Неочакваното надмощие на Едуардо беше за него удар с чук по главата. Ед беше в крак със закона. Той знаеше как да направи всичко. Ходеше и се връщаше от Вашингтон, Кемп Дейвид, беше приятел на президентите. Водеше сенатори, конгресмени и министри от кабинета на лов или на разходки с яхта из Карибите или в имението си в Палм Спрингс, където Винсънт отказваше да ходи. Но никога не посещаваше Вегас. Беше твърде чист за Вегас.
Ед дори не се ожени. Вечно беше „сгоден“ за разни жени, а трите, които се задържаха покрай него най-дълго, наричаше свои „извънбрачни“ съпруги. Беше приятел на Кардинала! На Били Граъм! На Раби Кахан! Ед се оправяше с всичко. Като че ли никога не работеше. Беше винаги на телефона или в самолета. Въртеше страхотен бизнес, но това беше най-малкото, което непрекъснато засенчваше Винсънт. Ед беше от хората, които управляваха страната, мама му стара. Имаше такава голяма власт, че когато някое семейство от fratellanza-та, от еврейските сдружения или от чернокожите, които се бяха навъдили така бързо, искаха да им се свърши нещо на федерално ниво, отиваха при Ед. Той знаеше цената на всеки, така че беше Човекът.
Какво беше Винсънт? Направляваше хората и времето. Беше движещата сила. В пресата го наричаха гангстера, а Ед — водещ индустриалец. Собствената му дъщеря не го уважаваше, защото го беше посрамила пред техните среди в Съединените щати, постъпвайки като долнопробна курва. Това й струва бъдещето като съпруга на човека, който със сигурност един ден щеше да заеме мястото на баща й във фамилията. Сега Чарли Партана — син на човека, на когото Винсънт, баща му и дори Ед вярваха най-много на света — му беше показал, че не изпитва и капка уважение към него. Чарли беше предал семейството си, но това беше насочено срещу Винсънт. Беше поискал да го опозори. И това той правеше непрекъснато, ето защо Винсънт бе обладан от мисълта, че Чарли трябва да бъде убит.
Позвъни на Каско Вагоне, consigliere на семейство Бока в центъра на Ню Йорк.
— Здравей, Каско! Винсънт е. Как я карате?
— Здрасти, Винсънт.
— Днес идвам в Ню Йорк. Има нещо, за което трябва да поговорим.
— Къде да се видим?
— Какво ще кажеш да хапнем заедно?
— Дадено. При „Павоне Азуро“53. Един часа.
Каско беше стар приятел. Може би шест години по-възрастен от Винсънт. Бяха се заклели през една и съща година, 1935. По време на обяда си разказваха стари спомени, припомняйки си подробностите за хората и делата, които мислеха, че вече сигурно са забравили. Когато си пиеха кафето, Винсънт сподели, че четири от неговите момчета са ограбили магазин за кожени изделия на територията на семейство Бока и поиска разрешение да дели плячката.
— Ами, щом казваш. Това е наша територия, Винсънт. Така че би трябвало да постъпим както обикновено.
— Разбира се. Дадено. Лично ще се разпоредя.
След като уточниха подробностите за разпределянето на плячката от обира, Винсънт заяви:
— Искам да се свържа с най-добрия наемен убиец. Дай ми телефонния му номер.
— Анджело Партана им има телефоните.
— Зная — каза Винсънт.
— Добре, ако искаш най-добрия, ще струва пари.
— Колко?
— Около седемдесет и пет хиляди долара.
— Трябва ми номера, Каско.
— Имаш го. Номерът е в Канзас сити. А, и изпълнителят е жена.
Вагоне го надраска от вътрешната страна на кибрита.
— Жена, но тя е най-добрата.
Винсънт влезе в една телефонна кабина в хотел „Рузвелт“, насред града, и набра номера в Канзас сити. Автоматичното реле прехвърли повикването на апарата в Бевърли Хилз. Чу се глас: „Това е телефонен секретар. Моля оставете вашето съобщение след като чуете сигнала.“ Сигналът се чу и Винсънт каза: „Елате на среща, ъ-ъ, в малкия парк, Парк Пейлей, на Петдесет и пета улица от Пето авеню в Ню Йорк. Пълен хонорар. До себе си на пейката ще имам, ъ-ъ, един брой «Попюлър Меканикс»54, така че ще ме разпознаете. Вторник, девет и двайсет сутринта на първи септември.“ Той затвори.
Винсънт отиде в Парк Пейлей в 9:05 часа, за да бъде сигурен, че ще намери пейка. Всички бяха свободни. Айрин влезе в парка в девет и петнадесет. Поколеба се само за миг, когато видя кой беше клиентът, след това си спомни, че Винсънт никога не беше я виждал, така че не можеше да я разпознае като съпруга на Чарли.
Тя отиде направо до пейката и седна.
— Някой да е чувал за „Народен занаятчия“? — попита тя учтиво.
— Ти ли си наемникът? — попита Винсънт.
— Да.
— Добре. Колко?
— Зависи. Някои са лесни, други са трудни. На кого искаш да видя сметката?
— Едно приятелче от Бруклин, на име Чарли Партана. Познаваш ли го?
