Айрин го погледна с насмешка, повдигайки вежди.
— Това може да се окаже много рискован удар — каза тя и не си губи времето да мисли за Чарли. Това беше бизнес. Първо цената, а след това щеше да разсъждава.
— Колко?
— Чарли Партана е твърде опитен — отвърна Айрин. — И е опасен. Петдесет на петдесет е възможно да ме пречука той, преди аз да свърша тази работа.
— Колко?
— Не мога да поема риска за по-малко от сто хиляди.
— Шегувате се, мадам. Искам да кажа, това е невероятна сума.
— Ако можете да си наемете някой за по-малко, платете по-малко.
— Казаха ми седемдесет и пет бона.
— Ти ми спомена Чарли Партана.
— О-о, по дяволите! — извика Винсънт. — Давам деветдесет.
— Не забравяй, че аз съм на мушката. И никой не може да ми помогне, освен аз самата. Затова трябва да бъдат сто хиляди.
— Добре.
— Кога?
— Веднага.
— Необходимо ми е време да го отработя, да наблюдавам човека, да открия най-подходящото място. А може би изобщо не трябва да го убивам. Ако ми се стори, че не е редно — няма да го направя.
— Кога ще решиш?
— Кажи ми къде мога да те потърся. Ще ти позвъня до две седмици.
— Слушай, това не ме устройва. Ти прие съобщението. Дойде в Ню Йорк, защото знаеш каква ти е работата. Може би това е нищо. — Той извади един плик от вътрешния джоб на смачканото си тъмно сако и го хвърли в скута й. — Ето петдесет хиляди долара. Първата вноска. Да не сме ученичета, че да играем на „може би“? Предполага се, че ти си най-добрата в занаята.
Айрин взе плика и повдигна незалепения край. Погледна петдесетте хиляди долара в банкноти. Бяха ползвани дълго. Тя ги извади и размаха.
— Кога е следващото плащане? — попита тя.
— Като свършиш работа.
— Добре. След две седмици, ако искаш. Впрочем, точно сега той ту е в града, ту го няма.
Винсънт извади една картичка. На нея някой беше написал двата адреса на Чарли — вкъщи на крайбрежието, а под него — на Пералнята в хотел „Св. Габрионе“. Тя обърна картичката. Беше цветна снимка от плажа на Кони Айлънд. Имаше толкова много хора, че не можеше да се види дори пясъкът.
— Горният адрес е домашният. А този долу — служебният. Това ще ти помогне при планирането на удара.
Айрин пъхна плика в чантата, казвайки си, че ще преброи парите по-късно.
— На следващото плащане — рече тя, — ми дай половината в стодоларови банкноти.
— За бога, ще ми е нужен цял куфар.
„Каквито и да бъдат, петдесет хиляди долара са си петдесет хиляди“ — каза си тя. Дълбоко в себе си помисли, че преди да направи удара, ще види сметката на тоя селяндур и всичко ще бъде наред, защото вече има петдесет хиляди в аванс.
Като че ли чу гласа на Чарли. Привидя й се как се храни, усети го до себе си, сякаш се любеше с него. Никой не можеше да има такива спомени срещу петдесет хиляди долара.
Айрин обядва сама в „Шрафт“ и обмисли цялото предложение. Плюсът беше многото пари. От вчерашното отвличане на Филарджи тя също щеше да спечели много пари. Тази година беше спечелила повече, отколкото президентът на Съединените щати. Минусът — не си струваше да убива Чарли нито за тия пари, нито за каквато и да е друга сума, защото той беше незаменим. Искаше й се така да завърти нещата, че да й предложат сто хиляди долара да закопае Винсънт Прици, но по никакъв начин не можеше да убие Чарли. Е, по дяволите, ще върне по пощата депозита и ще се прости със стоте хиляди. Може би, след като Винсънт си е наумил да очисти Чарли, тя би могла да убие Винсънт. Но винаги съществуваше възможност на някой друг да му хрумне да убие Винсънт и ако замислеха това, имаше шанс да й предложат на нея да свърши работата и може би да си спечели отново стоте хиляди.
Яде салата от пиле и размишлява върху любовта. Как е възможно някой да струва повече от сто хиляди долара, мислеше си тя. Какво можеше да си купи с Чарли? Той беше разкошен. Тя тръгна по пътя на разкоша от първия ден, когато това й се удаде. Купуваше си луксозни предмети. Не се беше отказала и сега от огромната бала пари само заради привилегията да ги има. Заради разкоша да бъде с Чарли, тя плащаше с тялото си всяка нощ. Беше страхотно, такова нещо никога не беше изпитвала. Помисли, че това беше част от любовта, получена срещу тази цена. И я плати, когато изработи онази история. Плати, като напусна Калифорния, за да живее в Бруклин; плати, лишавайки се от своето Гози, така че луксът да има Чарли беше изцяло платен. Стоте хиляди долара бяха нещо друго. Божичко! Сети се за майка си, просната в един ъгъл на онзи вонящ склад в Чикаго, след като баща й беше впивал зъби в нея, а тя Айрин, се беше чудила какво, по дяволите, е любовта, след като майка й можеше да се примирява с животно като баща й в продължение на години. Можеше ли да се откаже от сто хиляди долара, защото любовта донякъде беше впила зъби и в нея.
