На другия ден след срещата на Айрин с Винсънт в Манхатън Мейроуз й се обади по телефона и съобщи, че Корадо Прици желае да я види в пет следобед. Беше два часът. Айрин чистеше с прахосмукачката и искаше да изпере сенника, защото сутринта Чарли беше казал, че не е пран вече цял месец. Айрин обаче знаеше, че не може да не отиде, и попита как да стигне до мястото на срещата. Мейроуз й предложи да я вземе с колата. Тя отговори, че е невъзможно, затова Мейроуз й предложи да вземе такси до хотел „Пийк“ на Възвишенията и така те биха могли да се срещнат във фоайето в пет без петнадесет.
В четири часа Айрин се обади на Чарли и му каза къде отива.
— Защо, по дяволите? — извика Чарли. — Не разбирам.
— Вероятно за да ми каже добре дошла в семейството — рече Айрин.
Качи се в таксито изплашена, че Винсънт Прици може да е при баща си. Беше го виждала само два пъти в живота си — веднъж на сцената по време на сватбеното празненство на Тереза Прици и веднъж в Пелей парк, но те бяха достатъчно за нея, защото тя можеше да си има неприятности, ако той я зърнеше отново до някого, който би могъл да му обясни коя е тя.
Когато стигна в хотела, Мейроуз вече я чакаше: красива и безгрижна. Беше най-приятелски настроеното момиче, което Айрин познаваше. Вървяха нагоре по хълма към къщата на Сестеро, бъбрейки си за Чарли. Когато стигнаха до вратата, Мейроуз й заяви, че тя е дотук и че ще я чака в хотела, за да я закара вкъщи. Айрин й благодари и обясни, че ще телефонира на Чарли след посещението при дон Корадо, защото ще отидат да вечерят в Ню Йорк.
Въоръжената охрана я предаде на Амалия, а тя я отведе на горния етаж във всекидневната на дон Корадо. Възрастният мъж се зарадва, като я видя. Той помоли Амалия да сложи стола й близо до него, за да може да й държи ръката, докато разговарят. След като подпъхна одеялото на дон Корадо, Амалия излезе.
— Ти си хубава жена — каза дон Корадо. — Как ни изненада с този неочакван брак с Чарли.
— Като че ли стана точно навреме — отговори весело Айрин. — Бяхме пленени един от друг.
Той я потупа по ръката.
— Разбирам — отвърна той. — И аз някога бях млад. Но женитбата ме разтревожи.
— Защо?
— Знаеш как могат да повлияят някои неща на доверието, скъпо дете.
Той говореше на английски бавно, добре и внимателно, с подчертан акцент, но се изразяваше правилно.
— Хората от заведението на мотела на Престо Челионе в Невада видяха твои снимки и ни казаха, че ти си убила Луис Пало.
Той здраво стискаше ръката й, гледайки я право в очите. Усмихна й се.
Тя мълчеше. Като на удавник, през главата й минаха картини и случки от нейния живот. Ужасена, тя стисна силно ръката на стария човек и впери поглед в него.
— При нормални обстоятелства — говореше той благо — трябваше да те предам на хората на Винсънт, защото такива неща се наказват и този, който краде, си плаща.
Тя не можеше да контролира тялото и ръцете си, които трепереха. Не можеше да отдели погледа си от студените му, малки очички.
— Но сега ти си съпруга на моя кръщелник — син на най-стария ми приятел, ето защо сред тишината на тази стая аз потърсих състраданието у себе си, за да мога да бъде снизходителен към теб.
— Какво да направя? Само ми кажете какво мога да направя? — попита Айрин.
— У теб е другата половина от парите, които Чарли ни върна — рече той сухо.
Въпреки цялото си благоразумие, Айрин кимна с глава.
— Заедно ли направихте това с Чарли?
— Не. Той ми повярва, когато му казах, че това беше номер на Маркси. Дори не знаеше, че бях в играта с Маркси и Луис. Няма и представа, че аз убих Луис и взех всичките пари от него и че Маркси въобще не ги е видял. Той помисли, че сама съм го завела до мястото, където Маркси си държеше парите, каза ми, че ме подозира, призна ми го в деня, когато ме помоли да се омъжа за него. Каза, че чувства, че съм участвувала в целия номер, но след това реши, че не съм, че не бих могла да бъда, иначе няма да може да се ожени за мен.
Знаеше, че говорейки всичко това, защитава живота на Чарли, защото, по един или друг начин, нейният вече беше решен. Чувстваше как се изпотява под мишниците и по бедрата.
— Чарли е добър човек. Чарли е честен — въздъхна дон Корадо. — И така, детето ми, до пет дни трябва да донесеш триста и шейсет хиляди долара, които да сложиш в ръцете ми заедно с петдесет процента глоба за това, което си ни направила. Ще ти стигнат ли пет дни? — попита той загрижено.
— Да, о, да.
Искаше й се да изкрещи от облекчение.
Пет дни. Петстотин и четиридесет хиляди долара.
Тя се срещна с Чарли в хотел „Пийк“ в шест часа и заедно тръгнаха с колата към Манхатън, за да вечерят.
— Чарли, хайде да сменим италианската кухня тази вечер.
— Дадено. Но къде има добър полски ресторант?
— Утре сутринта трябва да отида в Лос Анджелийс.
— Защо?
— Трябва да уредя освобождаването на офиса, а има и неща, които искам да изпратя за апартамента ни тук. Ще се върна в петък вечерта.
— И без друго утре ще бъда целия ден на Острова с Филарджи.
— Как е той?
— Страда. Какво искаше дон Корадо?
— Ами, да ми каже добре дошла в семейството, нещо такова.
