— Детски приказки? Е, сигурно оттам е дошло и вдъхновението на Оливър. Той също пише за деца. Колко хубаво, че баща ти е бил този, който му е дал тази идея. За какво се разказваше в неговите приказки? — попита Алис.
— Едва си спомням, беше толкова отдавна, но знам, че главен герой беше принц Слънчевко, който си имаше верен слуга на име Мърморко, имаше и зла вещица, и един летящ стол.
Алис присви очи и притисна гръдта си с длан.
— Принц
Не я разбрах.
— Добре ли си? — попитах.
— Разкажи ми още за приказките — рече Алис с изтънял и писклив глас. Не можех да разбера с какво съм я засегнала така.
Не можах да си спомня никакви подробности повече и тя съвсем се разстрои.
— Сигурна ли си, че баща ти е писал приказките, а не Оливър?
Сега беше мой ред да се засегна от настоятелния й тон.
— Що за абсурден въпрос! Баща ми започна да пише тези приказки веднага, след като го освободиха от затвора след края на войната, дълго преди да срещне Оливър!
Алис скочи от мястото си и закрачи из стаята. А след това за моя огромна изненада започна да разказва приказките, които не бях чувала от десетилетия.
— Имало едно време млад принц, който живеел в страна, изпълнена с радост и обляна в слънчева светлина. От мрака обаче дошла зла кралица и войските й нападнали и завладели слънчевата страна. Кралицата прогонила слънцето и наредила на всички или да живеят във вечен мрак, или да умрат. Слугата на принца изобретил вълшебен стол, който можел да лети отвъд звездите и всяка сутрин принц Искричко и слугата му Гримас политали отвъд луната, за да търсят слънцето. Най-сетне го открили, уловили слънчевата светлина в наметалата си, тайно я занесли отново в царството си и я дали на хората.
Изгубих ума и дума.
— Откъде… откъде
— Оливър го написа. Аз го илюстрирах! — отвърна тя. — Илюстрирала съм всичките му приказки! — и избухна в ридания.
Шокът ми се превърна в гняв и изведнъж почувствах нужда да защитя отдавна починалия си баща от тези лъжи.
— Папа с такова удоволствие ги пишеше — упорствах аз с обясненията си. — Четеше ми ги, когато бях дете. Бяха част от ритуала ни преди сън, но след това аз растях, а той пишеше все по-малко. Щом забременях с Жан-Люк обаче започна отново, пишеше ги с подновена страст и продължи да го прави до смъртта си, въпреки физическото усилие, което му струваше това.
— Как записваше той приказките? Пазиш ли копия? — искаше да знае Алис.
— Бяха записани на хвърчащи листа, разхвърляни из цялата къща. Папа затова и ангажира Оливър — да ги препише всичките в подвързани с кожа класьори, за да са комплектовани.
— Защо е помолил Оливър за това? Защо точно него?
— Не знам. Харесал го беше. Папа се отнасяше към Оливър като към собствен син. Баща ми не обичаше да пише на машина. Но настояваше приказките да бъдат черно на бяло.
За мой ужас стана ясно, че Алис знае за приказките на баща ми повече от мен. Имената на героите и местата бяха различни — вещицата на папа беше станала на зла кралица — но самите истории бяха несъмнено същите.
Смятам, че истината може да причини повече болка от лъжата. Най-добре е някои тайни никога да не бъдат разкривани. Фактите са простички. Оливър е откраднал приказките на папа. Няма начин да го докажа. Приказките съществуваха до края само в напечатаните от самия него листа. Единствените хора, които си спомняха оригиналните версии, отдавна не са сред живите.
Когато публикува, Оливър използва псевдоним: Винсънт Дакс. Колко хитро и подло. Аз нямам деца, така че никога не съм купувала книгите му и и не бих го направила. Дъщерите на Пиер не си падаха много-много по книгите. Когато проверих всичко в Интернет обаче, си дадох сметка каква солидна индустрия се беше оформила около принц Слънчевко или Искричко, както го беше прекръстил Оливър. Филми, мюзикъли, мърчандайз. Оливър беше направил милиони от труда на мъртвия ми баща и беше оскърбил паметта му.
Откритията разстроиха силно жена му. Разговаряхме през цялата нощ, почти до зори. Разбрах, че приказките на папа са били онова, което най-напред беше привлякло Алис към Оливър. Той явно пестеше историите, публикуваше по една на година-две, за да е сигурен, че ще му стигнат задълго, но сега явно ги беше изчерпал, защото не беше публикувал нищо от пет години. С Алис преценихме, че е прекарал минимум двайсет и пет години, зает старателно да превежда и плагиатски да видоизменя труда на баща ми. Алис настояваше, че в момента работел по книга, която му се удавала особено трудно. Щяла да бъде първият му роман за възрастни, но засега настоявал, че страда от упорит писателски блокаж.
Стана ясно, че той дори не е бил добър съпруг на Алис. Тя знаеше, че й е изневерявал. Навярно дори със спътничката й, Мойя. Не зачитал труда й и не уважавал мнението й. Не търпял приятелите й. Не се разбирал с умствено изостаналия й брат и в един момент го разстроил до такава степен, че клетият човек станал агресивен и трябвало да бъде настанен в дом.
— Защо остана с него? Защо не си го напуснала досега?