— Той има нужда от мен…
— Ами любовта?
— Смятах, че точно
На следващия ден Алис и Мойя си заминаха. Няколко часа по-късно Мойя се върна. Тази смешна жена напускаше съпруга си, заради един — очевидно — самотен ерген. Такива са си ирландците — без драма не могат да живеят!
Алис ми писа по имейла, че е намерила подвързаните с кожа класьори и възнамерява да разговаря с Оливър за тях, но ме моли да бъда търпелива. Нито за момент не съм и допускала, че той ще я нападне физически, но започнах стриктно да следя новините за него и когато по-късно прочетох, че са го арестували за посегателство над Алис, осъзнах, че по някакъв начин и аз съм замесена, че историите на баща ми са причината за нещастието. Свързах се с ирландските власти. Обясних им какъв е мотивът за нападението. Сега ми предстои да пътувам до Ирландия — за първи път! — за да свидетелствам на процеса. Адвокатите ми съобщиха, че Оливър ще признае плагиатството. Ужасена съм от това, което е сторил на Алис, и донякъде ми се иска никога да не я бях срещала и никога да не бяхме откривали истината.
Истината обаче си остава. Оливър е предал всички ни.
Папа не пишеше тези приказки, за да бъдат публикувани. Пишеше ги за мен и за прекрасното ми момче. Знам, за мен не трябва да има значение, че Оливър е направил състояние от тях. Ако аз ги бях намерила след пожара, сигурна съм, че не би ми хрумнало да ги публикувам, но това не е важното. Важното е, че те са
Що за човек е Оливър, че да стори нещо подобно? Чудя се дали някога изобщо е обичал баща ми, дали го е било грижа за сина ми? Дали е било чист късмет, че е намерил класьорите непокътнати сред руините от пожара, и импулсивно е решил да си ги присвои? Или от самото начало тайно си е правел копия, сигурен, че ние самите никога не бихме се заели да ги публикуваме? Алис ми разказа, че Оливър не познавал майка си, а с баща си отдавна се били отчуждили, така че дори не запознал жена си с него. В такъв случай възможно ли е, когато е намерил класьорите, да е решил, че те му се полагат като вид наследство?
Спомням си какво каза Оливър на Лора, когато тя му съобщи за бременността си: каза, че не иска
Разбира се, в деня след заминаването на Алис отидох до Бордо и си купих всичките книги на Оливър. Историите бяха точно същите, каквито ги помнех, а най-смайващото беше, че илюстрациите на Алис, изобразяващи главния герой, принц Искричко, поразително напомняха на моето момченце. На Жан-Люк.
Месец преди да завърша училище, баща ми ми прати чек за петдесет лири по пощата и кратка бележка, в която ми предлагаше, щом навърша осемнайсет, да си намеря квартира и работа и да не очаквам повече подкрепа от него.
Нямах представа какво да правя с живота си, но отец Даниъл ме дръпна настрани и ми обясни, че оценките ми са достатъчно добри, за да кандидатствам в колеж. Обясни ми, че, завърша ли, съм добре дошъл да се върна в „Сейнт Финиънс“ като преподавател. За пореден път ме спаси, като предложи да ми плаща таксата в колежа, а след това и ми намери квартира в Ратмайнс.
Отне ми известно време да свикна да живея сам и сам да си приготвям храна. До този момент животът ми беше организиран с военна прецизност. През годините ми в интерната се бях институционализирал напълно. Не бях свикнал да бъда сам. Писах на баща си да му съобщя новия си адрес, но не получих отговор. Рано сутрин и през уикендите работех на зеленчуковия пазар, за да се издържам и за да имам все пак някакво занимание. Колежанският живот обаче се оказа много приятен. Много студенти живееха на квартира далеч от дома и аз можех просто да се преструвам, че съм като тях. В никакъв случай не бях отличен студент, макар да бях първенец на курса по френски. Да се опитвам едновременно да работя и да водя някакъв социален живот с жалките си приходи означаваше, че честичко пренебрегвах учението, но въпреки това съумявах да изкарвам горе-долу прилични бележки.
Но вече бях вкусил от свободата и знаех, че няма начин да се върна в интерната, както и че темпераментът ми не е подходящ за учителската професия.
През първата половина на 1973 година започнах да излизам с Лора. Непокорната красавица Лора. Така различна от всички други момичета. Обичах я или поне така си мислех. Може би, ако си бяхме останали в Дъблин онова лято, всичко щеше да се развие по различен начин. Може би щяхме да се оженим и да живеем дълго и щастливо.