Наближаваше лятната сесия, когато Лора измъти плана да заминем през лятото на бригада в чужбина. Реших, че просто така си приказва, но Лора се зае да ни търси работа и писа до куп ферми, винарни и консервни фабрики из цяла Европа. Отговор получи от една ферма в Аквитания. Поканиха ни в имението, разположено край малко градче на име Клошан. Имаха си всичко: стар замък и лозе, маслинова горичка и овощна градина. Звучеше идеално. Аз отлично помнех летата, прекарани в клетката на интерната, и изгарях от нетърпение да пътувам, да разширя хоризонта си и да видя какво може да ми предложи този свят. Силно желаех и да прекарам възможно най-много време с Лора. Планът ни, разбира се, донякъде се осуети от родителите й, които, макар да ме харесваха, не одобряваха двамата да пътуваме заедно зад граница. Никой обаче не можеше да застане на пътя на решителната Лора. Тя убеди брат си Майкъл и петима други колеги да се присъединят към нас, най-вече за да играят ролята на придружители за пред родителите й. Имението ни осигуряваше квартира и храна, освен това щяха да ни плащат надница за труда, а отец Даниъл беше така добър да ме снабди със средства за пътуването до Франция.
Влюбих се в имението в момента, в който го зърнах. Извънредната работа на пазара ме беше научила на тежък физически труд и докато на другите им трябваше малко време, за да свикнат, на мен работата ми се стори сравнително лека. Летата в Ирландия често са сиви, влажни и противни, но тук слънцето грееше всеки ден и макар нощем да виждахме великолепни гръмотевични бури, които се развихряха в другия край на долината, в Клошан не валеше. Колегите се оплакваха от жегата и слънчевите изгаряния, но аз се аклиматизирах лесно. Храната беше безплатна, простичка, но отлична, виното също беше безплатно, а с Лора лесно намирахме време и място далеч от брат й и останалите, за да се отдадем на интимности.
Възрастният стопанин на имението Д’Егс скоро се сприятели с мен. Аз превеждах за нашата група. Говоримият и писменият ми френски бяха добри и той искрено се заинтересува от мен, искаше да знае какво уча, как възнамерявам да се възползвам от дипломата си впоследствие, какви са плановете ми за бъдещето. Две седмици по-късно мосю ме попита дали бих свършил малко работа за него, нещо свързано с няколко преписи. Съгласих се с готовност, като смятах, че канцеларската работа ще включва писане на фактури или архивиране на документи. Така беше казал мосю на дъщеря си, след това обаче ме помоли за дискретност и ми плати допълнително. Запозна ме и с внука си, Жан-Люк, най-красивото и очарователно дете, което някога е живяло на земята.
Още първия ден, в който се явих на работа в библиотеката, Жан-Люк вече беше там и мосю ме сложи да седна срещу него, докато четеше приказка на внука си. Бях заинтригуван. Жан-Люк възпитано пристъпи напред и ми подаде ръка. Коленичих на пода, за да бъда на едно ниво с него и отвърнах на поздрава с лек поклон. Той се засмя, погледна дядо си, посочи ме и каза: „Мърморко!“
Докато мосю разказваше приказката, наблюдавах лицето на детето, кацнало на коляното му. Беше омагьосано от историята за младия принц на фантастичната страна: прекъсваше дядо си с възклицания, закриваше очички с ръце при появата на злата вещица, пляскаше с ръчички от възторг при спасението на героя накрая. Осъзнах, че Мърморко е герой, който закриля принца, както и че прототип на този принц е очевидно Жан-Люк. Аз също намерих приказката за прекрасна и казах това на мосю Д’Егс. Комплиментът му се понрави и той ми обясни, че през последните десетилетия с прекъсвания е съумял да напише цяла поредица от такива приказки, но ги нахвърлял винаги на ръка, на отделни листове. Не беше сигурен дори колко на брой са приказките му. В дясната му ръка се наблюдаваха наченки на някаква парализа и той вече не можеше да разчита на нея, за да пише. Каза, че моята задача ще бъде да препиша на машина всичките му приказки и да ги събера в няколко скъпи класьори с кожени подвързии, които той беше купил специално за целта. Това щеше да бъде нашата тайна. Смяташе, че дъщеря му няма да е съгласна да й отнемат един от работниците на лозето, но аз лично смятам, че тя бързо се беше досетила какво точно ще ми възложат в библиотеката. Досетила се или не, тя никога не попречи на работата ни.
След като изслушах доста от приказките, сметнах, че са достатъчно добри, за да бъдат предложени за издаване, но мосю настоя, че са писани само за семейството му и че когато Жан-Люк порасне, ще може да реши какво да прави с тях.
Лора започна настоятелно да се оплаква, че не прекарвам достатъчно време с нея. Права беше. Беше ми изключително приятно с двамата ми нови приятели, а на няколко пъти ме каниха и да вечерям със семейството. Мадам Вероник се държеше малко по-хладно от баща си и сина си, но аз се чувствах прекрасно в тяхната компания и в края на работния ден не ми се искаше да си тръгвам.