Опитвах се да разведря Лора, обещавах й, че следващата вечер ще съм с нея, но рядко спазвах обещанието си. Старецът се държеше с мен като със собствен син. Смяташе, че съм добър човек. Едно истинско семейство беше далеч по-съблазнително от всичко, което Лора можеше да ми предложи. Е, аз продължавах все пак да спя с нея, защото в края на краищата един мъж има своите нужди.
След като започнах да преписвам приказките и старателно да ги подреждам в класьорите, установих, че се сближавам все повече със стареца и момченцето. Те безусловно и без въпроси ме бяха приели в своя таен свят. Не можех да се наситя на тяхната компания и изведнъж започна да ми се струва, че по някакъв начин съм си губил времето с Лора, че нито една романтична връзка не струва повече от платоничната връзка между мъже, които — в една от възможните вселени — биха могли да бъдат три поколения от едно и също семейство. Изгубих почти напълно всякакъв интерес към любовта на Лора и нейната жизнерадост, и започнах да я използвам само за секс. Всички неща, на които доскоро се бях наслаждавал, сега ми се струваха безсмислени, сякаш от мен се беше вдигнала някаква магия и заклинателката беше изгубила силата си. Новата връзка в живота ми ми се струваше по-чиста и искрена.
За първи път през живота си чувствах, че мога да доверя на някого най-съкровените си мисли. Разказах на мосю за пълната незаинтересованост на баща ми от мен. Той се възмути от дън душа и удивено поклати глава, сякаш искаше да каже: „Как е възможно човек да не се гордее с такъв син?“, а при тази мисъл сърцето ми се изпълни с обич към него. После мосю ми каза, че има толкова много за преписване, че вероятно едно лято няма да ни стигне и аз с възторг се съгласих да се върна и следващата година.
Истината е, че не желаех да заминавам. А не ни оставаше много от лятото. Идеята да се върна в сивата си и самотна квартира ме изпълваше с отвращение и дори мисълта за любовта на Лора не успяваше да успокои тревогата ми за бъдещето.
По онова време се притеснявах какво ще работя. Не можех да разчитам на подкрепа от семейството, както повечето си колеги, и едва свързвах двата края. Криех го добре, купувах си прилични дрехи на втора ръка, вземах книгите назаем, крадях канцеларски материали и у дома карах на чай, хляб и някой и друг плод, който успявах да отмъкна от пазара. Оставях приятелите си да мислят, че родителите ми живеят някъде в провинцията и никога не канех гости в квартирата си. Гостувах често обаче, прекарвах време в домовете на колегите, опознавах семействата им и придобивах все повече познания за това как живеят нормалните хора. Отчаяно желах онова, което те имаха, но нямаше начин да го получа. Завиждах на живота, който водеха, завиждах за това, че не се тревожеха за бъдещето. Бях се насочил към служба в най-ниския ешелон на държавната администрация, където принципно работеха хора без връзки и без необходимата финансова подкрепа, която да подпомогне кариерата им. Когато ми даде назаем пари за пътуването до Франция, отец Даниъл кротко ме осведоми, че не е в състояние да продължава да ме обезпечава финансово, след като завърша колежа. И двамата бяхме потресени от този факт. Аз бях благодарен за всичко, което беше направил за мен. Той отново предложи да се върна в интерната да преподавам, но това вече беше изключено. Най-сетне се бях измъкнал оттам и нямаше начин да се върна обратно. Радвах се на сериозно внимание от страна на жените, но подозирах, че стигне ли се до брак, никое почтено и заможно семейство няма да се съгласи дъщеря им да се свърже с някакъв световно неизвестен голтак. Трябваше ми план.
Какво да сторя, че да накарам Д’Егс да ме покани да остана да живея с тях? Как да го накарам така да ме обикне, че да ме „осинови“? Ако си поставех за цел, сигурно щях да успея да съблазня мадам Вероник, но тя не ме привличаше, а и мечтата ми беше да ме приемат заради мен самия, такъв, какъвто съм, без претенции и условия. Не исках да живея в лъжа. Не и тогава.
Френският ми беше достатъчно добър, за да си приказвам с местните. Знаех, че по време на войната мосю често е проявявал героизъм. Той беше герой за цялата общност наоколо. Възможно ли беше и аз да стана герой? Ами ако спасях нечий живот? Започнах да си фантазирам как бих могъл да постигна иконичния статус на мосю. В свободното време съзнанието ми се наслаждаваше на представата, че Д’Егс ме приемат в лоното си като свой. Ами ако спасях живота на Жан-Люк? Нима с това нямаше да заслужа вечната им благодарност и лоялност? Та те веднага щяха да ме поканят да остана да живея завинаги с тях като част от семейството, като техен защитник! Разсъдих обаче, че за да спася живота на Жан-Люк, трябва най-напред да го застраша, а това очевидно беше изключено. И все пак не можех да се отърся от романтичните си фантазии за общото ни бъдеще. То ставаше за мен толкова реално, сякаш вече се беше осъществило, и аз изпитвах към възрастния човек и към внука му все по-силна обич.