— Съжалявам — извинявам се, докато пасажерите напускат кухнята. — Малко съм…
— Вършиш чудесна работа. — Той ми намига. — Винаги съм предпочитал самолетите пред хората.
— Просто сме малко натоварени.
Всичко ще е наред, ако на снимката не е София, нали? Донесла съм автоинжектора на борда сама, без да го съзнавам. Мъжът, който почина… Имам предвид, че е ужасно, но няма нищо общо с мен или с дъщеря ми. Не и ако момичето на снимката не е тя.
Бен взема напитката, която Кармел му е приготвила.
— Ще отнесем тези горе и ще спрем да ви се пречкаме. Благодарим отново.
Двамата пилоти излизат от кухнята. Знам, че съм се държала грубо, но напрежението заплашва да пръсне главата ми и трябва да видя снимката отново. Този път ще я разгледам добре и ще намеря разлики в чертите, ще осъзная, че е било нелепо да открия някаква прилика с дъщеря ми.
Опашката за тоалетната бавно намалява. Звънецът отново иззвънява и Кармел отива, като преди това ми хвърля бърз поглед. Не си върша работата и започва да си личи. Най-накрая оставам сама, изваждам принтираната снимка от джоба си и я изглаждам.
Фотографията не е добра. Не е от онези, които човек би сложил в рамка или изпратил на бабите и дядовците. Не е дори от случайно направените, които пазиш, за да събуждаш спомените си. София — няма никакво съмнение, че е тя — седи на чина си в училище. Зад нея е таблото със закачени изкуствени пеперуди, а над главата ѝ висят хартиени планети. Снимката осигурява поглед към гардеробната, където съучениците ѝ си закачат палтата. Направена е в началото на деня.
Дали снимката е била принтирана от училищния уебсайт? Опитвам се да си спомня дали съм подписвала декларация за съгласие и как изглежда сайтът. Съмнявам се, тъй като фотографията не е много ясна и не би била подходящ избор за рекламни цели.
Не, не е точно неясна. Това е някакво отражение. Някой е направил снимката през един от прозорците. Прокарвам пръст през образа на дъщеря ми — лицето ѝ, къдриците около челото ѝ, плитките, които укротяват косата ѝ от двете ѝ страни — и ужасът смразява кръвта ми.
Единият ластик е червен, а другият син.
Снимката е направена тази сутрин.
Самолетът се накланя неочаквано наляво. Една бутилка с вода се плъзва от единия край на плота в другия, спира за секунда, след което се плъзга отново обратно, когато се накланяме надясно. Пасажерите в кабината държат напитките си пред тях, в опит да попречат на течността да се излее. Поредното по-рязко накланяне изпраща Алис Даванти настрани, докато се връща от тоалетната. Тя се хваща за най-близката седалка до нея, след което продължава да се придържа за другите, докато не стига до своята. Обаждам се в пилотската кабина.
— Всичко наред ли е? Доста ни раздруса тук отзад. — Докато говоря по телефона, светва лампата за предпазните колани. Кармел и Ерик тръгват по пътеките и проверяват дали всички пасажери са закопчани.
— Съжалявам за това — казва Майк. — Насрещен вятър. Наложи се да обърна, за да се върнем на курса. Опасявам се, че това ще продължи няколко минути. — Бутилката с вода, която се плъзга напред-назад, прави последна маневра и пада на пода в краката ми. Ческа нарежда по уредбата: Моля екипажът да заеме местата си.
Слагаме си предпазните колани. Поглеждам през прозореца към привидно спокойното нощно небе. Остават още шест-седем часа, докато зърнем Австралия, но въпреки това вече се намирам на осем хиляди километра от дома. София ми липсва толкова много, че изпитвам физическа болка в гърдите си. Обичта и вината ми са се превърнали в едно цяло, което не може да се раздели надве. Не биваше да я оставям. Въобще не трябваше да съм тук.
Стискам очи и отправям мълчаливи и безсмислени обещания. Опази всички ни и повече няма да я изоставям, повече няма да летя… Погълната съм от абсурдната мисъл, че някой знае какво се е случило в школата за пилоти — че оцелях, след като трябваше да умра, че измамих съдбата.
— Това е просто турбулентност — казва Ерик от мястото до моето. Отлепям пръсти от коленете си. Според него се страхувам, че ще се разбием, но причината за страховете ми е много по-лоша от катастрофата.
Защо Къркууд носеше снимка на София?
Дали е свързан с истинското ѝ семейство? Преди години се натъкнахме на родната ѝ майка в един детски център и все още си спомням дълбокия страх, който ме сграбчи, когато я видях да гледа София. Дали семейството ѝ не си я иска обратно? Пет години не са правили никакви опити да се свържат с нас.
Не мога да се отърся от мисълта, че това е наказание — карма — за всеки път, в който съм се оплаквала от поведението на дъщеря ми, за всеки път, в който съм стискала юмруци и съм викала на тавана не мога повече!
Веднъж написах писмо до себе си. Бяхме прекарали един прекрасен ден на игри в парка — Адам, София и аз, — който завърши с горещ шоколад в кухнята, облечени в халати. Адам сложи София да си легне, а аз извадих телефона си и написах писмо насред списъците за пазаруване и безбройните бележки да намеря водопроводчик и да закарам колата си на ремонт.
Обичам дъщеря си, започваше писмото.
