Кръвта ми се смразява във вените, а главата ми се изпълва с мисли за насилници и трафиканти на деца, за педофили. Пред очите ми изниква бледото лице на Къркууд и увисналия му език и в гърлото ми се надига жлъчка.
Той ли е донесъл автоинжектора на София на борда? Предполагам, че който го е оставил, е искал да го намеря. Дали това не е някаква извратена шега? Или пък Адам ме кара да се чувствам виновна? Дали не са го взели, защото дъщеря ми може да се нуждае от него? Защото са планирали да отвлекат и нея?
Притискам чело в стъклото. Ческа и Майк вече са в пилотската кабина, а Бен и Луис ги запознават с положението. Трябва да поговоря с някого за това. Ще изчакам първо пилотите да се сменят и после ще направя нещо. Ще намеря начин да изпратя съобщение на Адам, за да се уверя, че София е добре.
Чашата, която Къркууд държеше, когато падна, все още е в кухнята. Вземам я и прокарвам пръст през вътрешността ѝ. По кожата ми остава утайка. Тя не е мазна, както си помислих в началото, а е някаква пудра или стрита таблетка.
Лекарство.
Дали го е приел сам, или някой го е пуснал в питието му?
Вземам се в ръце. Ако Роджър Къркууд е бил убит, целият самолет е местопрестъпление и всеки пасажер е заподозрян.
Всеки член на екипажа също, нашепва един глас в главата ми.
Някой натиска звънеца, за да ме повика, но не помръдвам. Усещам нечии очи върху себе си и когато вдигам глава, виждам, че Ерик ме е зяпнал. Той поглежда целенасочено към светлината, която показва, че ме викат.
— Би ли се заел ти? — съумявам да го попитам.
Къркууд носеше снимка на дъщеря ми. Не съм виновна за това, не съм виновна и за смъртта му, но дали нещата ще изглеждат по този начин в нечии други очи?
Дали ще изглеждат така в очите на полицията?
Ерик въздиша звучно, но се обръща, за да провери кабината. Увивам чашата на Къркууд в една кърпа и я прибирам в задната част на шкафа.
Вратата на пилотската кабина се отваря и отвътре излизат Бен и Луис. Усещам как бузите ми почервеняват и се обръщам, защото съм сигурна, че изглеждам като човек, който крие нещо.
— Ческа и Майк са много мили, нали? — Въпросът е зададен от Кармел към Бен и Луис. — Майк беше пилот на последния тестови полет. Той убеди Диндар да го назначи и на първия официален. Предполагам, че го е поискал заради автобиографията си. — Тя приготвя напитки за Бен и Луис, докато двамата мъже се разхождат из пътническата кабина.
Звънецът иззвънява отново и забелязвам размяната на погледи между Кармел и Ерик, преди Ерик да скръсти ръце на гърдите си и да се облегне на плота.
— Аз ще отида — казвам им. Той се ококорва, все едно да си върша работата е нещо ново и това ме разгневява. Колегата ми няма идея какво ми е и през какво преминавам. Първо автоинжекторът, а сега и снимката. Някой си играе с мен, затова не изгарям от желание да нося коктейли на проклетата Алис Даванти.
Връщам се и заварвам опашка за тоалетните, която стига чак до кухнята. Неочакваният прилив на хора опъва нервите ми. Нуждая се от пространство. Искам да сваля маската с усмивките и изражението с какво мога да ви помогна и да помисля каква е била целта на Къркууд. Защо е носил в себе си снимка на София?
Въобще тя ли е на нея? Все пак се случиха толкова много неща и шокът от загубата на пасажер… Видях момиче с буйни къдрици, но дали мозъкът ми не направи асоциация, която не съществува?
Беше облечена в същата училищна униформа.
— В задната част на самолета има още тоалетни — казвам на чакащите на опашката, като се опитвам, но не успявам, да не звуча грубо.
Мъжът с очилата и поддържаната брада вдига едва ръката си като дете, което не знае дали му е позволено да говори.
— Едната от тях е запушена, затова ни изпратиха тук.
Намръщвам се. Чудя се дали проучването на Диндар е обърнало достатъчно внимание на тоалетните и как ще се справят с пълен самолет пасажери.
Бен и Луис се връщат. Очевидно не бързат да се качат горе, а се облягат на плота в кухнята и подхващат разговор с пасажерите на опашката. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне от напрежение. Другият журналист — Дерек Треспас — излиза от тоалетната и остава при другите, като задава въпроси на Бен за надморската височина, максималния товар, облачната покривка. Нуждая се от пет минути на спокойствие, само от пет минути, в които да погледам снимката.
Може да е друго дете, нали? Друго пет-шестгодишно дете с тъмни къдрици и синьо-бяла училищна униформа?
Отвсякъде се носят гласове — говорят, смеят се — и се сливат с непрестанното бучене на самолета. Проправям си път през пасажерите, като изведнъж осъзнавам колко съм изморена и колко ме болят краката и главата. Някой се блъска в мен и разлива питието си по ръкава ми.
— Това не е барът, да знаете!
Всички млъкват, а Кармел се опулва насреща ми.
— Съжалявам. Просто… — Преглъщам с известно усилие, а сълзите ми заплашват да потекат.
— Май само се пречкаме? — Бен нарушава мълчанието с професионална учтивост и разсейва напрежението за секунда. — Да си вървим в стаята и да оставим екипажа да си върши работата.
