Обичам начина, по който запомня всеки факт от информационните табла в зоологическата градина. Обичам увереността в гласа ѝ, когато обяснява на някое друго семейство „Тези маймуни нямат опашки като другите.“ Харесвам загрижеността ѝ, като в онзи случай, когато искаше да купим друг сладолед на момчето, което изпусна своя. Харесва ми, че е забавна, умна и жадна за нови знания. Но най-вече ми харесва, че тя е наша, а ние — нейни.
Три дни по-късно, докато София крещеше, че ме мрази и че иска да умра, се заключих в долната тоалетна и четох писмото отново и отново.
Обичам дъщеря си, обичам дъщеря си, обичам дъщеря си.
Що за майка се нуждае от напомняне като това?
Аз. Аз се нуждая. Защото да се опиташ да си спомниш, че обичаш някого, който ти крещи, че те мрази, и хвърля вечерята, която си сготвила с любов за него, на пода, е, като да се опиташ да си спомниш лятото, когато навън са минусови температури. Същото е, като да се опиташ да си спомниш глада, след като си преял с неделния си обяд. Това са преходни и хлъзгави емоции, които бързо се забравят; запомнят се по абстрактен начин, но не се изпитват.
Обичам дъщеря си.
Сега не се нуждая от това писмо. Не се нуждая от напомняне. Дори не се нуждая да си представям лицето ѝ или да извиквам някакъв спомен. Чувствата ми към нея кипят във всяка вена, във всяко нервно окончание, докато не ме поглъщат изцяло в чиста и безкрайна обич.
И страх.
Претърсвам спомените си за първите няколко часа от полета, но нищо не се откроява; не се сещам Роджър Къркууд да ми е обръщал специално внимание. В портфейла му няма нищо съществено. Платинена карта на „Уърлд Еърлайнс“, снимка — тази е по-качествена — на съпругата и порасналите му деца, и визитка, която ми съобщава, че е бил търговски директор на фирма за безалкохолни напитки.
Точно когато ни позволяват да станем от местата си, осъзнавам нещо. Снимката на семейството му е внимателно сложена в отделението за бележки на портфейла му — визитката е пъхната между кредитната карта и други карти на лоялен клиент. Ала снимката на София, технически погледнато, не беше в портфейла му, а само изпадна от него. Опитвам се да си спомня момента, в който го извадих от джоба на сакото му. Снимката не беше внимателно прибрана в него, а бе намачкана, все едно е била пъхната набързо там.
Дали някой не я беше сложил в джоба на Къркууд без негово знание? Онзи, който го бе убил? В такъв случай човекът, който е донесъл автоинжектора и снимката на София на борда, е убиец.
Тръгвам към бара, като не обръщам внимание на оплакванията на Ерик, че не си изпълнявам задълженията.
Финли вдига ръка, когато минавам покрай него. Опитвам се да не показвам раздразнението си.
— Малко съм заета в момента, може би майка ти ще ти помогне. Да я събудим ли? Сигурно е гладна.
— Каза ми да не го правя. Тя мрази да лети, затова пие хапчета, благодарение на които спи през целия път.
— Щастливка е майка ти — казвам през стиснати зъби. Вземам слушалките, които са по-оплетени и отпреди. — Ще ти ги върна след малко, става ли? — Финли не иска да ги изпуска от поглед. — Няма да ти ги взема, обещавам. — Той е прекалено добре възпитан, за да се възпротиви. Прибирам ги в джоба си, като по този начин ги оплитам още повече.
Седалките в бара са тапицирани в тъмносиньо кадифе със смарагдов кант, а стотиците малки лампи на тавана го карат да изглежда като нощен клуб. Липсва единствено музиката. Едва когато човек погледне през прозорците, си спомня, че се намира на самолет и че няма нищо между него и земята, освен хиляди километри празно пространство.
— Мъжът, който умря… — Опитвам се да скрия безпокойството в гласа си, когато се обръщам към Хасан. — Говори ли с него?
— Сервирах му питиетата. Завързахме непринуден разговор, както винаги. — Той поглежда ръцете ми и осъзнавам, че съм смачкала няколко салфетки на топка.
— Каза ли ти нещо?
— За какво?
Отварям уста, но нищо не излиза от нея. За дъщеря ми. За странния вкус на питието му. За някой, който е сложил снимка в джоба му. Хасан кима към Джейми Крофърд и съпругата му, които седят в края.
— Разговаря с онези двамата за малко.
Прекосявам малкия бар.
— Извинявам се, че ви прекъсвам, но се чудех дали…
— Да, разбира се. — Бившият футболист се усмихва мързеливо и става, като ме прегръща с една ръка през рамото. — Каз ще ни снима, къде е телефонът ти?
— Не, не искам… — Поемам си глътка въздух в опит да се успокоя. — Не искам да се снимаме, а да поговорим за нещо.
Крофърд свива рамене, все едно иска да каже, че аз губя, и сяда отново на мястото си.
— Казахте, че пасажерът, който почина, е пиел портвайна като безалкохолно.
— Сигурно обърна четири за половин час.
— Видяхте ли някого… — млъквам. Ако попитам дали някой е сложил нещо в питието му, новината ще се разнесе в самолета за няколко минути. Ще бъдем принудени да кацнем и полицията ще поеме нещата в свои ръце. Мисля си за снимката на София, за отпечатъците ми по празната чаша, която опаковах в хартиена кърпа и скрих в задната част на шкафа, и започвам да се потя.
Каз се навежда напред.
— От какво умря?
Бил е отровен.
Преглъщам.
