— Предполагам, че от сърдечен удар. Питах се дали сте говорили с него.
— Проблемът е, че не обръщат достатъчно внимание на здравето си. — Футболистът въздиша самодоволно като човек, който разполага с личен главен готвач и фитнес треньор.
— Наистина говорихме с него, нали, Джейми? — Съпругата му слага ръка на коляното му. Безименният ѝ пръст е почти засенчен от масивен диамант. — Той беше онзи, който искаше да те черпи едно.
— А, да! А аз му отговорих барът е безплатен, но щом настояваш.
— Имаше ли някой друг с него?
— Една двойка с бебе. — Каз се намръщва. — И някакъв тип, който май каза, че е журналист.
Не знам на какво се надявах — че са видели някой да отравя Къркууд? Както и да е, доста съм ядосана. Благодаря на семейство Крофърд, минавам през завесата в задната част на кабината и оглеждам местата в търсене на лекарката, която се отзова на призива за помощ на Ерик.
Тя вдига поглед от книгата си, когато се приближавам до нея. Малко се притеснява.
— Не ми казвайте, че още някой не е добре.
— Не, аз просто… просто исках да ви благодаря отново за помощта.
Лекарката се изчервява. Очевидно не се чувства удобно от това внимание.
— Съжалявам, че беше прекалено късно.
Жената до нея подслушва нахално, но това не ме спира.
— От контрол на въздушния трафик събират информация, която да предоставят на семейството, и се чудех дали можете да ми кажете нещо повече. Какво ви кара да смятате, че е получил сърдечен удар?
— Казаното от колегата ви и другите пасажери.
— Не може ли да е нещо друго?
— Потърсихте лекар, не сте доуточнявали, че ви трябва патолог. — Тя се усмихва, а гласът ѝ е подвеждащо приятен, почти шеговит, но погледът ѝ е от камък. — Желаете ли да направя пълна аутопсия? Ще сложа тялото на модерния ви бар и ще го отворя с коктейлни бъркалки? — Жената до нея потиска кикота си. Лекарката я поглежда, след което отново насочва вниманието си към мен с малко по-меко изражение. — Възможно е да е починал от много неща.
— Какви например?
Лекарката въздиша.
— Вижте… — поглежда името ми на табелката —… Мина, направих всичко възможно — което, за съжаление, не беше много, — но… — Тя прави леко, но заповедническо движение с книгата в ръцете си. Разбирам намека ѝ.
На път към кухнята съм спряна от пасажер в задната част на кабината, който щрака с пръсти към мен, без да откъсва поглед от екрана. Играе на някаква игра — от онези безсмислени редящи се пъзели, които стават по-бързи с всяко следващо ниво.
— Кафе — казва той.
Мълча известно време, преди да отговоря: „Разбира се“, с надеждата, че ще добави „моля“, но не го прави. Ерик и Кармел млъкват, когато влизам в кухнята. Заемам се да приготвя напитката за пасажера, останала с чувството, че съм прекъснала нещо.
Връщам се в пътническата кабина.
— Кафето ви, сър. — Усмихвам се, докато го сервирам, след което оставам, сякаш чакам бакшиш. Той е висок и рус, с остри черти на лицето, все едно всяка от тях е изсечена отделно и след това е сглобена с останалите. — За мен е удоволствие.
Онзи стиска зъби.
— Наистина е така — казвам аз, докато се връщам в кухнята. — Направо изгарям от удоволствие.
Там хващам още една размяна на погледи между Кармел и Ерик.
— Проблем ли има?
— Няма нищо — отговаря колежката ми, но Ерик изпръхтява. Поглеждам го. Той не потрепва.
— Онова кафе хубаво ли беше? Успя ли да го направиш? Защото ми се струва, че не си много опитна.
— Какво? — Прекалено изненадана съм, за да отговоря с цяло изречение.
— Двамата с Кармел правим всичко. Храна, напитки, чистим тоалетните… Ти не си мърдаш пръста!
— Ерик, недей… пасажерите ще чуят. — Кармел поглежда нервно към пътническата кабина.
— Съжалявам. — Стискам си носа, за да не се разплача. — Просто съм изморена.
— Всички сме…
Пъхам ръка в джоба си, изваждам снимката на София и я хващам с треперещи ръце, но преди да успея да кажа каквото и да било, Кармел ме прегръща силно.
— О, благословена да си… Сигурно много ти липсва. С баща си ли е? Ще си прекарат добре заедно, сигурна съм. Вероятно дъщеря ти дори не забелязва, че те няма, знаеш какви са. — Ерик завърта очи и излиза от кухнята. Кармел ме пуска, взема снимката и казва „Ауу“, преди да я сгъне внимателно и да я пъхне отново в джоба ми. — Чудесно е, че я носиш в себе си. Ела да ти налея чаша вода. — Тя продължава да говори, сякаш самата аз съм дете. — Заради менопаузата ли е? Мама казва, че е робиня на хормоните си.
— На трийсет и четири съм!
— Това означава ли, че наистина си в менопауза?
— Не, Кармел, не съм.
— Е, тогава просто остани тук. Ние ще се оправим. Направи си един хубав чай.
Виждам отражението си в прозореца, чиито очертания са криви и неясни и си представям как някакъв човек стои пред училището на София с фотоапарат в ръце. Главата ми бучи, но това не е достатъчно, за да заглуши мислите ми.
Не бива да съм тук.
