— „Вашите хора“? — учудва се Дерек Треспас. — Внимавай какво говориш.
— Не ми пука дали е мюсюлманка, индуска или проклета свидетелка на Йехова — казва жената, която смята да прекара Коледа с умиращата си приятелка, — но ако тя… — посочва ме —… им е помогнала, значи е една от тях. Съвсем просто е.
— Те заплашиха дъщеря ми — обяснявам аз и се опитвам да се държа. — Казаха, че ще я наранят, ако не правя каквото ми кажат.
— Ами моето дете? — изпищява Лия Талбът от другия край на пътническата кабина. Всички се обръщат да я погледнат. Сълзите ѝ се стичат по лицето ѝ, а думите ѝ са накъсани от напиращите хлипания. — Знаеш ли колко дълго чаках да стана майка? Единайсет години. Единайсет години спонтанни аборти, инвитро процедури и обяснения как не сме подходящи да си осиновим дете. И най-накрая станах майка. — Тя грабва Лаклан от Пол и го вдига пред себе си. — Неговият живот не е ли от значение? Какво го прави по-малко важен от дъщеря ти?
Пол прегръща нея и сина си, а тя започва да плаче и да се тресе. Аз също треперя, спомнила си колко отчаяно исках да имам дете, как всеки месец болката в утробата ми стигаше чак до сърцето.
— Всички са важни! — Лейди Бароу е станала на крака и макар да е дребничка жена, успява да респектира с присъствието си. — Всичките ни деца. Всеки един от вас щеше да постъпи като това младо момиче, ако животът на неговото дете беше заложен на карта. — В друга ситуация щях да се изсмея на определението „младо момиче“, но сега мълча, докато Пат се опитва да успокои надигналия се от изказването ѝ „праведен“ вой. — Спрете! Всички вие, спрете! Не желая да прекарвам оставащите ни часове от… — тя млъква за секунда и в последния момент заменя живота си с това пътуване в караници.
В пътническата кабина настава тишина. Мисури се усмихва през цялото време на този разговор. С огромна доза отвращение осъзнавам, че се наслаждава на случващото се. Може би дори го е планирала, искала е да се обърнем един срещу друг, вместо срещу тях.
— Мъжът в кабината — Алис Даванти сочи към пилотската кабина, — обучен пилот ли е?
— Смяташ ли, че ще застрашим собствената си мисия? Той знае как да управлява самолет.
— Това не е същото.
Страхът се разпространява в пътническата кабина като горски пожар — мърморенето се усилва, истерията се натрупва.
— Амазонка е умел пилот. Той ще ни отведе до крайната ни цел без никакъв проблем, стига да спазвате инструкциите ни. Ако не го направите… — Мисури поглежда целенасочено към тялото на Кармел и всички преглъщат страха си.
Няколко монитора продължават да излъчват картина, а слушалките са оставени на празните места. Виждам как Зак Ефрон говори гневно на също толкова гневна и мълчалива жена. Отново се сформират малки групички от пасажери, които се успокояват чрез размяна на трескави шепоти. След като вниманието се измества от Мисури и от мен, отново я питам за дъщеря ми, като въобще не харесвам умолителния тон в гласа си.
— Моля те, просто ми кажи, че е добре.
Възрастната жена въздиша, все едно съм неприятно насекомо.
— Не е по моята част.
— Но вие обещахте! — Вие обещахте. Все едно са ми обещали сладолед или нов велосипед. Не трябваше да им вярвам. Тези хора са престъпници, терористи. Свивам ръце в юмруци, но Ческа ме докосва по ръката, сякаш усеща какво смятам да направя.
— Може ли да раздадем вода на хората? — обръща се тя към Мисури. — Това ще им помогне да се успокоят.
Възрастната жена обмисля въпроса ѝ за момент.
— Добре. Но го направете бързо. И не опитвайте нищо. — Тя повишава глас и изпраща Ерик и Роуън в другия край на кабината, за да разчисти пътеката, по която отива в средата на самолета.
Ческа пуска ръката ми.
— Тя ще е добре — казва ми нежно пилотката и макар че няма откъде да го знае, се вземам в ръце и правя крачка назад. Дишането ми се успокоява и примигвам бързо, за да изгоня сълзите в очите си.
Трябва да остана спокойна. Трябва да се съсредоточа.
Направих всичко възможно, за да спася дъщеря си. Сега трябва да спасим и себе си.
Обещах на София, че винаги ще се връщам при нея.
Някак си трябва да намеря начин да спазя обещанието си.
София не уцелва ключалката на белезниците и пробива с пирона меката част на дланта ми. Извиквам от острата болка и въздухът се изпълва с металическия мирис на прясна кръв. Казвам ѝ, че няма проблем, притискам раната в ризата си и се опитвам да си спомня кога за последно си бих инжекция против тетанус. Ала тя се разпищява, сякаш досега се е сдържала и вече не може да спира сълзите си, които потичат като из ведро.
Не крия, че трудно се оправям със сривовете на София. Дори след като разбрах психологическата причина за тях и че дъщеря ми не се държи така просто защото е лошо дете, пак ми е трудно да се справям.
— Това е като разклащането на бутилка с газирано безалкохолно — обясни ни лекарката. — Всяка нова среща и ново предизвикателство я газират все повече. Капачката не може да удържа безалкохолното вечно — рано или късно ще изригне.
