Решението, обясни ни тя, е да отваряме капачката много бавно — да даваме шанс на София да изпуска парата в контролирана среда. Водете я в парка след детската градина или я карайте да скача на трамплина десет минути. Съветът звучеше разумен, но безполезен за дете, което понякога се хвърляше на земята в мига, в който излизахме от двора на училището, и крещеше, докато не я заболеше.
— Стига толкова, София! — казвах ѝ аз, като добре знаех, че така само ще влоша нещата, но някак си не можех да се спра.
— Ела, скъпа, нека те понося — щеше да я придума Мина, все едно дъщеря ни беше неразположена, а не гневна, и започвахме да се караме заради раздразнението и безпомощността ми.
— Мама! — проплаква сега София. — Искам мама!
— Аз също! — Грубият ми отговор я кара да млъкне и за секунда просто се взираме един в друг, докато не осъзнавам, че съм се разплакал. Отпускам глава и избърсвам бузи с раменете си. Мина, Мина, Мина…
След атаките от 11 септември всички бяха изплашени. Всеки път, в който Мина се качеше на самолет, имах чувството, че задържам дъха си, докато не кацнеше благополучно. Помолих я да си потърси работа в друга сфера на тази индустрия.
— Обичам работата си.
— А аз обичам теб. И ми се иска да знам, че ще се прибереш жива и здрава у дома.
Все още съм жива и здрава, пишеше ми тя, в мига в който кацнеха. Постепенно се успокоихме, а годините ни донесоха фалшива увереност и докато не се появи София, въобще не се замислях за рисковете. От 11 септември насам нямаше други отвличания на самолети, затова целият свят повярва, че с тези неща е приключено. Ала всички грешаха.
Случи се отново.
София дърпа ръкавите на халата си над ръцете си и избърсва сълзите ми. Шепти ми, сякаш се страхува да чуе собствените си думи.
— Самолетът на мама разбил ли се е?
Поемам си дълбоко въздух.
— Не, миличка, не се е разбил. — Новините се въртят през двайсет минути и всеки път се подготвям за най-лошото, но чувам все едно и също. Комуникациите не работят… Не се е отклонил от курса… Не разполагаме с нова информация… Говорителят на групата „Активисти за климата“ отрече всякаква връзка с отвличането на самолета. Нашата цел е пасивна съпротива и гражданско неподчинение, каза той. Ние не извършваме и не окуражаваме подобни жестоки престъпни актове. Не чувам никакъв звук от страна на Бека и си я представям наведена над приложението за проследяване в очакване самолетът да се отклони от курса си. Страхът в гласа ѝ не ме успокои, а точно обратното. Изплашеният престъпник е опасен престъпник. Непредвидим.
— Мама добре ли е? — София се свива до мен, а лицето ѝ е толкова близо до моето, че усещам дъха ѝ върху кожата си. В гърлото ми се образува буца, а носът ми потича от напиращите сълзи. Не знам какво да правя и дали да ѝ кажа.
Мина щеше да знае как да реагира.
Залива ме бурна вълна на любов, която ме блъска силно и кара сърцето ми да се свие, когато си спомням споровете, тежките думи и горчивината във връзката ни, която опропастих с лъжите си.
— Тате? — София докосва главата ми. Усещам страха в гласа ѝ, но не мога да ѝ отговоря, защото се опитвам да си поема въздух и да намеря себе си под тежестта на един плачещ като бебе мъж. Защо позволих това да се случи? Нямаше да си имам работа с лихвари, ако не бях задлъжнял. Катя нямаше да бъде заплашена, лъжите нямаше да разделят двама ни с Мина и на вратата на къщата ни нямаше да се появява бияч, който не пести юмруците си. Бека нямаше да може да ме упои — щеше да се провали още преди да е започнала — и двамата със София нямаше да се намираме в това безизходно положение в мазето. Всичко това е по моя вина. Бека завъртя ключа, но месеци наред аз се заключвах сам.
— Тате, изплашена съм.
Трябва да се взема в ръце.
Постепенно успявам да успокоя дишането си. Размърдвам всеки мускул, схванат от студа и липсата на движение. Почти нямам чувствителност в пръстите си.
— И съм гладна.
— Аз също. — Гласът ми ме предава, затова се прокашлям и повтарям казаното в опит да се убедя — както и София, — че все още се държа. Оглеждам мазето, сякаш храната ще се появи по магически начин в мрака, към който съм привикнал. — Отново ще повикаме Бека, става ли?
Долната устна на София потреперва.
— Тя е единствената, която може да ни донесе нещо за ядене. Няма да ѝ позволя да те нарани, чу ли?
Приемам мълчанието ѝ за съгласие и започвам да викам с пълно гърло:
— Бека! Бека! Бека! — Млъквам. Май чух движение, но не съм сигурен. — Бека? Нуждаем се от храна! Вода!
Ослушваме се. Отгоре се разнасят стъпки и една сянка затъмнява процеждащата се под вратата светлина. Радиото спира изведнъж.
— София се нуждае от храна и вода.
Няма отговор. Поне сянката още е там. Опитвам отново:
— Донеси ѝ малко вода… Моля те, Бека.
— Няма да отворя вратата. Ще се опитате да избягате. — Усещам напрежение в гласа ѝ, което прилича на стрес. Вероятно защото не знае какво да направи? Или защото е наясно, че вече е стигнала прекалено далеч? Искам да е спокойна. Ако е спокойна, ще успея да я убедя да ни пусне.
