— Можете да я сложите на моето място — казва Роуън и показва къде е то. На монитора пред него върви филм без звук. — Така или иначе няма да изгледам края.
Ческа натиска бутона, за да свали седалката в легнало положение и всички заедно вдигаме Кармел от пода. Завивам я с одеяло и преглъщам сълзите си.
Много съжалявам, Кармел, наистина много съжалявам.
Какво щях да направя, ако можех да върна времето назад? Дали щях да отворя онази врата, ако знаех колко много кръв ще бъде пролята? Стоя с ръка върху все още топлото тяло на колежката си и за един ужасен миг се насилвам да си представя София на нейно място. Осъзнавам, без никаква сянка на съмнение, че отново бих постъпила по същия начин.
Всеки родител би го направил.
Атмосферата в пътническата кабина се е променила. Пасажерите са изплашени и струпани на групички в другия край на самолета, където ги прикани да отидат Дерек. Забелязвам нещо през бара. Една фигура е застанала в далечния край и охранява задната част на пътническата кабина точно както Мисури и Замбези са заели позиции на пътеките в предната част на бизнес класа. Цялата тази координация ме кара да потреперя. Тези хора вероятно са прекарали месеци в планиране на това. Как ще ги неутрализираме? Шумът от икономична класа е намалял. Надявам се екипажът да им сътрудничи — надявам се да осъзнават какво може да се случи, ако не го направят. Избърсвам ръце в полата си и оставям тъмни ресни от кръв по плата.
Тръгвам през кабината. Трябва да се уверя, че София е в безопасност, че всичко това не е било напразно. Мисури вдига ръка, когато се приближавам до нея, за да покаже пластмасовия детонатор. Паниката засяда в гърлото ми, но продължавам да вървя. Трябва да знам.
Доближавам се достатъчно до нея, за да мога да говоря, без да бъда чута от другите, спирам и вдигам ръце, за да ѝ покажа, че не представлявам заплаха.
— Къде е дъщеря ми?
Никакъв отговор.
— Обещахте, че ще е в безопасност, ако направя каквото желаете. Моля ви… — Думите ми засядат в гърлото, но опитвам отново: — Моля ви, кажете ми дали е добре? Нали никой не я е наранил? — Опитвам се да не се разплача, защото не искам да показвам повече слабост от вече проявената. Мисури продължава да не ми отговаря и едва показва, че ме е чула. Гневът се насъбира в мен. — Вие обещахте. Направих точно каквото поискахте!
— Колко грубо от моя страна. — По лицето на Мисури се разлива жестока усмивка и тя заговаря по-силно, за да я чуят всички: — Така и не ти благодарих, че ни помогна за отвличането на самолета.
— Какво? — Изумлението в гласа на Джейсън Поук е повече от видно.
— Мина ни помогна най-много. Нямаше да успеем да поемем управлението на самолета без нейна помощ.
— Ти си една от тях?
— Не, аз…
— Знаех си! — заявява Джейми Крофърд. — Не ти ли казах, Каз, имаше нещо нередно в нея? Шибана кучка. Откъде си, между другото? Не си англичанка.
— Какво общо има това със случващото се? — пита Дерек Треспас.
— Прилича ми на мюсюлманка, ето какво, и тъй като сме по средата на шибана терористична атака, бих казал, че има много общо, на мислиш ли?
— Тези хора са природозащитници, а не джихадисти, идиот такъв.
— Бомбата си е бомба, друже, без значение какъв си, но ти казвам, че тя е шибана терористка. — Той размахва пръст към мен и аз се дърпам назад, въпреки че ни делят няколко реда седалки.
Не за първи път ме гледат подозрително. Няколко седмици след 11 септември летях от Дубай. Полетът беше забавен и една групичка мъже много се ядоса. След два часа направо побесня. Започна да се дразни с мен и всяка следваща шега беше по-груба от предишната.
— Алах акбар!
— Каква е разликата между терорист и жена с предменструално напрежение? С терориста можеш да преговаряш.
— Ела тук, захарче. Имам нещо в панталоните, което ще избухне, ако го докоснеш.
Арестуваха ги на Хийтроу за обида. Насилих се да ги гледам в очите, докато ги сваляха от самолета, въпреки че коленете ми трепереха толкова много, че се наложи да се хвана за стената.
— Просто се шегувахме, мамка му! — изсъска единият от тях, когато мина покрай мен.
Тогава много от пасажерите се възмутиха и снимаха случилото се, след което отправиха искове чрез адвокатите си. Спестих си неудобството да давам показания в съда. Казах на шефа си, че съм добре, но случката ме потресе за месеци напред и омразата в погледа на футболиста сега ме връща обратно в миналото.
— Ами ти? — Крофърд се обръща към пасажера от Близкия изток на място 6J, който веднага се ококорва изплашено. — С тях ли си?
— Джейми! — Каролин е ужасена и забележката ѝ е подкрепена от възгласите на изумление от няколко от пасажерите около тях. — Не бъди такъв расист.
Мъжът на място 6J се хваща за главата. Изпитвам срам, че не му повярвах, че не обича да лети. Ала каквото и неудобство да му причинява самото летене, едва ли е толкова лошо, колкото случващото се.
— Никой не може да ни вини. — Крофърд е яхнал вълната. Той се оглежда в търсене на подкрепа, но за щастие, не намира много такава. Повечето хора избягват погледа му и поглеждат към пода. — Винаги са вашите хора, нали?
