Ишк, мисля си аз, когато чувам гласа на Мина на телефонния секретар. Сега не е уверен — не е богат и кадифен, — а вял и изплашен. Думите ѝ са напоени със сълзи и се сливат в една обща ужасена мелодия.
— Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея.
Тя говори на дразнещия фон на песен на Марая Кери. Единственото, което искам за Коледа…
— И… обичам и теб.
Възелът в гърдите ми се стяга още повече. Никога не е имало друга освен Мина. Да, излизал съм с други, преди да я срещна, но в мига в който се запознахме, споменът за тях се стопи толкова бързо, че вече трудно си спомням имената им. Чакал съм. Чакал съм да срещна Мина.
София лежи на пода с глава в скута ми. Погледът ми не се откъсва от едва забележимия пулс на врата ѝ. Всяко нейно плитко вдишване е съпроводено от тихо хъхрене, а лицето ѝ е подуто до неузнаваемост. Много искам да я прегърна, да проследя с пръст чертите ѝ, да хвана бузите ѝ в ръце.
— Тя добре ли е?
Дори през улея за въглищата чувам паниката в гласа на Бека. Искам да ѝ отговоря: Не, не е добре. Искам да си мисли, че я е убила, да изпита поне една стотна от болката, която почувствах, докато гледах как дъщеря ми получава анафилактичен шок. Оставям мълчанието ми да говори вместо мен и насочвам вниманието си към затворените очи на София и тежестта на тялото ѝ в скута ми. Кожата на китките ми е протрита от опитите да се освободя, а по пръстите ми са засъхнали пот и кръв.
— Помислих си, че ще провериш. — Гласът на Бека ехти през металните тръби на улея за въглища. — Обикновено проверяваш!
Два метра под нея наблюдавам как адреналинът започва да действа и изпращам мълчалива благодарствена молитва, докато тялото на дъщеря ми отхвърля отровата също толкова бързо, колкото я е приело. Светлината от предната част на къщата се лее надолу по улея и къпе пода точно до изпънатите ми крака.
— Тук е пълен мрак! — провиквам се в отговор. — Умирахме от глад. Обикновено проверявам, но не и при такива обстоятелства. — Собственият ми глас се връща обратно към мен. София си поема рязко въздух и го изпуска с хлип, който ми къса сърцето надве. Можех да я изгубя. Все още мога да я изгубя.
— Ще направя всичко възможно, за да се уверя, че ще бъдеш затворена. — Гледам към лъча светлина и имам чувството, че крещя на боговете — онези богове, които стоварват гнева си безразборно, които наказват дете, което не е направило нищо, за да го заслужи. — Ще използвам всичките си връзки, за да получиш максимална присъда.
— Планетата умира заради хора като Мина.
— Ти си луда. Мина няма нищо общо с климатичните…
— Тя е виновна! Ако всички пилоти и екипажи спрат да работят…
— Други ще заемат местата им!
— … самолетите няма да летят, а ако самолетите не летят, ледените шапки няма да се топят. Не разбираш ли? Не е прекалено късно да възвърнем баланса. Точно това е ужасното — знаем какви щети нанася авиацията, но не я спираме. Все едно да те диагностицират с рак на белите дробове, но да продължиш да пушиш!
Има нещо в гласа на Бека, което ме плаши. Трепет, който съм чувал в улични проповедници и фанатици, докато обикалят от врата на врата. Страстта, с която говори, ми подсказва, че наистина вярва в думите си. А щом е така, на какво ли още е способна?
— Не разбираш ли, че те манипулират? Онзи, който дърпа конците, няма да влезе в затвора. На него не му пука за теб — пратили са те да свършиш черната работа. Ти си пушечно месо, Бека, нищо повече — пешка в нечия игра. Промили са ти мозъка.
— Грешиш. Не ги познаваш.
— Кого не познавам?
За секунда си мисля, че ще ми каже име, но не го прави.
— Нашия водач.
Нашия водач, все едно членува в култ.
— Знаеш ли какво правят с хора като теб в затвора? Хора, които нараняват деца?
Изчаквам достатъчно време, за да може идеята да пусне корени в главата ѝ. Спомням си колко много пъти съм седял в стаята за разпити срещу крадци, убийци и изнасилвачи и как — независимо колко ужасни са били престъпленията им и колко отвратен съм бил от деянията им — никога не съм се чувствал по този начин. Никога досега мускулите ми не са изгаряли от желание да се боря, да прикова човека срещу мен на пода и да го накарам да си плати. Никога досега не съм искал да убия някого.
Ала онези хора не заплашваха живота на дъщеря ми. И на съпругата ми. Опитвам се да си представя какво се случва на полет 79, но в главата ми се появява единствено образът на разбиващ се в сграда самолет. Епизодът се повтаря отново и отново — огън, писъци и смачкан метал.
— Как ще отида в затвора, след като никой не знае, че съществувам? — пита Бека. Усещам подигравка в гласа ѝ, която ме разгневява още повече. По пръстите ми потича прясна кръв, когато отново опитвам да се освободя от белезниците.
— Ще те намерим. Аз ще те намеря.
— Дори не знаеш истинското ми име.
Дишането на София става по-равномерно и тя се унася в сън, изтощена от анафилактичния шок. Главата ми се прояснява от мъглата, която се спусна с настъпилата опасност за живота на дъщеря ми. Изключвам прожектирания в главата ми катастрофален филм и си спомням кой съм и в какво съм добър.
