Преди това бяха отхвърлили като несъществено донесението на тайния му агент от Оуентаун за мъжа, който много напомнял Сони Кларк. Но съобщението за убийството на проститутката в същия град беше вече нещо, което не можеха да подминат с лека ръка. И поради липсата на по-сериозни следи, двамата с Джентри пристигнаха в града, до който бе стигнал строежа на железницата и разговаряха в момента с обсипаната със скандална слава мадам Ла Рю, макар че и това им начинание започваше да напомня на поредната задънена улица.
— Кой е този мъж? — проточи копринен глас мадам, като оглеждаше с нескрит интерес привлекателния Мейджърс. С удоволствие щеше да го обслужи безплатно, след като приключеха разговора си. Що се отнася до другия, можеше да върви по дяволите. — Да не е някой, от когото трябва да се пазя?
— Не й казвай…
— Джентри! — изрева Мейджърс. — Ще млъкнеш ли?
Джентри седна обратно в креслото си, целият кипнал, но без да каже и дума. Мейджърс продължи. Джентри изпитваше голям срам при мисълта, че някой ще научи, че този Кларк е бил женен за дъщеря му, но Мейджърс реши да не скрива нищо от мадам Ла Рю.
— Казва се Сони Кларк. Преди няколко години се подвизаваше заедно с братята Джеймс. После изчезна. Оттогава не е участвал във въоръжени грабежи, поне ние не сме чували, макар че законът продължава да го търси. Мистър Джентри не е знаел истинската му самоличност, когато го е наел да работи в конезавода си.
Веждите й се вдигнаха рязко нагоре и тя обходи с презрителен поглед Джентри. Откровеното й презрение усили още повече аления му цвят.
— Сега е женен за дъщерята на Джентри. Избягали са с торба скъпоценности, без да оставят никаква бележка или съобщение за местонахождението им. И съвсем естествено мистър Джентри е силно загрижен за съдбата на дъщеря си.
— Защо? — запита спокойно мадам.
— Защо? — Въпреки предупреждението на Мейджърс, Джентри отново излетя от стола си. — Този човек е престъпник, убиец, крадец. Да не говорим на какво подлага дъщеря ми.
Пред погледа на мадам изплува изумителната млада жена с горда, напета походка, която очевидно умееше добре да се грижи за себе си.
— Това не е мъжът, когото изпратих в стаята на Пърл онази нощ — повтори тя.
— Извинете, че ви отнехме толкова много от личното ви време. — Мейджърс се надигна от стола си. — Благодаря ви много…
— И все пак, той беше тук.
Да не разказва на човека на закона за високия, красив мъж, който я беше отблъснал, защото очевидно беше безумно влюбен в красивата си съпруга, беше едно нещо. Но да си затваря устата за един висок, красив мъж, който действително е бил безславен престъпник, яздил заедно с бандата на Джеси Джеймс, това вече надхвърляше всички граници на благородството и щедростта на мадам. В края на краищата тя си имаше бизнес, с който беше длъжна да се съобразява. Да не говорим каква допълнителна реклама щеше да й създаде стратегически разпространявания слух, че тя, без да знае, е подсладила дните на Сони Кларк в собствения си фургон. Това вече надминаваше всякакво въображение…
Тя гледаше върху бюрото й и си мислеше за мъжа. Зеленият огън в очите му можеше да разтопи леда в сърцето дори и на най-студената жена, а мадам бе видяла не един мъж в живота си. Ласките му съдържаха грубост и нежност, които караха всяка жена да се чувства повече боготворена, отколкото използвана. Тя го беше желала до полуда. Когато бе галил гърдите й, бе мъркала като котенце.
Спомняше си обаче, и как отблъсна ръцете й, как я отхвърли, изтривайки следите от целувката й по устата си, как бе погледнал голото й тяло с отвращение, насочено едновременно и към нея, и към себе си. Как би могла една жена да защитава мъж, който бе отхвърлил това, за което другите плащаха специално, за да го притежават?
Двамата мъже рязко впиха погледи в нея, докато тя се пресягаше за гарафата с шери върху бюрото си. Бавно и с уважение, те отново заеха местата си. Мадам наля виното във висока кристална чаша и я протегна към мистър Джентри. Устните й се изкривиха в сърдечна усмивка, но очите й останаха ледени.
— Какво ще кажете за едно шери, мистър Джентри?
Джентри посегна към чашата.
— Да.
И когато тя не отпусна веднага пръстите си, той умилкващо добави:
— Моля ви.
Лидия спря да си поеме дъх. Времето беше много важно нещо и изтичаше с безмилостна бързина. Всеки момент Рос щеше да си дойде за вечеря. Атланта Лангстън бе взела Лий да го поразходи малко из лагера и скоро щеше да го върне обратно.
Тя избърса потното си чело с ръкав и отново стисна шкафа с двете си ръце. Той помръдна, макара и само на няколко инча. Напъна пак, като приложи цялата си тежест. Този път успя да го измести от мястото му до страничната преграда на фургона.
Ако скъпоценностите наистина съществуваха и бяха във фургона, тя можеше да се закълне, че те са единствено под шкафа. Беше преровила всички останали места. В продължение на дни беше използвала всеки удобен момент за да претърсва, като накрая бе започнала да повдига и дъските на пода, за да търси евентуалните скривалища. Не бе успяла да открие нищо и бе изпаднала в истинско отчаяние.
