— Мама беше болна. Старецът се бе отнасял с нея като с робиня в продължение на години. И когато той умря, тя легна и повече не стана. Ако бях избягала, или бях се самоубила, както исках много пъти да постъпя, завареният ми брат щеше да я остави просто да умре от глад, или щеше да я удуши докато спи. Дори и пръста си нямаше да мръдне за нея. Не можех да я изоставя.
Лидия замачка плата на полата си.
— Когато мама разбра, че ще имам бебе, цяла седмица не спря да плаче. Стана от леглото и заплаши да го убие за това, което ми е сторил. Той само се изсмя и я блъсна на пода. Тя се обвиняваше непрекъснато за това, което се бе случило. След няколко седмици умря. Една нощ просто заспа и повече не се събуди.
Сълзите се стекоха на две бляскави ручейчета по бузите й.
— Скоро избягах и се хранех с каквото намерех. Попаднах в една ферма, в която хората бяха много добри към мен. Те ме нахраниха и аз останах с тях за известно време, но след няколко дни… трябваше да продължавам. Вървях, докато накрая паднах, за да родя детето си. Останалото знаеш.
Лидия млъкна, обзета от мисълта, че на мечтата й за по-добър живот бе дошъл краят. Рос повече нямаше да я пожелае, след като вече бе научил миналото й.
Нарочно бе пропуснала случая, когато Кланси я бе открил първия път. Тя беше обяснила на добрия фермер и съпругата му, че мъжът й е умрял, и че тя се опитва да се прибере при родителите си, преди да се роди бебето. Кланси бе успял да я открие и им каза, че тя е опърничава съпруга. Бе избягала, но той успя да я настигне още преди да е изминала и миля. Бе се борила с него. И по време на боя им, той бе паднал, удряйки главата си в една скала. Мислеше, че е мъртъв. Какво щеше да каже Рос, ако научеше, че отвратителният й заварен брат продължава да я преследва?
Настъпи напрегната тишина. Накрая той се размърда и въздъхна дълбоко.
— Аз бях човек, обявен извън закона.
Това бе последното, което бе очаквала да чуе от него. Вдигна поглед към него, изражението й премина от отчаяние в ужас.
— Извън закона? — повтори тя.
Не беше нещо изненадващо за нея. Беше видяла плаката. Това, в което не можеше да повярва, беше признанието му. Не беше ли това признак, че той й се доверяваше?
— Бях с братята Джеймс. Обирахме влакове. Убивахме хора. Много убихме.
Думите му бяха накъсани, а изреченията кратки, но тя усещаше как напира отвътре. Беше пазил в абсолютна тайна всичко това в продължение на години, и сега вече искаше да се раздели с него.
— Разкажи ми — каза просто тя.
— Майка ми беше курва — произнесе брутално той и я шибна с камшика на погледа си. Искаше да види реакцията й.
Много пъти си беше представял как го признава на Виктория, ужаса върху лицето й, пребледнялата й кожа, разтрепераните устни, притварянето на клепачите. По лицето на Лидия нямаше нищо такова. Тя го изгледа в очакване. Той искаше да стовари в лицето й цялата истина наведнъж, без всякаква подготовка, може би за да я изпита. — Разбираш ме, нали? Беше дебела, мързелива, мръсна курва.
Чертите на Лидия се смекчиха съчувствено.
— Обичаше ли я?
Въпросът й почти я докара до сълзи. Отговори й замислено.
— Исках да я обичам. Много. Господ ми е свидетел, че исках. И сигурно съм я обичал. Когато бях малко момче. Исках и тя да ме обича, но… — Той повдигна рамене в защитен жест и изправи гръб. — Аз бяха едно нежелано последствие и тя никога не ми позволи да го забравя.
— А баща ти?
— Никога не разбрах кой е бил. — Той се изсмя с мъртвешки смях. — Тя също. Не знам дори точно на кой ден съм роден. Съдържателката на публичния дом ми позволяваше да живея в една задна стая заедно с бармана, който ме биеше по главата всеки път, когато си отворех устата. Дейзи, така се казваше майка ми, не ми позволяваше да й казвам „мамо“, работеше по цяла нощ, а спеше през деня. Повечето време бях оставен на себе си, скитах по улиците, правех лудории, крадях, чупех прозорци, въобще всичко, което е нередно. И наистина ме биваше. Но по едно време ми писна и се хванах на работа в един обор за коне. Така научих конете. Когато бях някъде на четиринайсет, Дейзи умря.
— Как?
— Една сутрин се събуди със силни болки в корема. Не можа да се оправи. Старият доктор каза, че имала стомашна треска и той нищо не може да направи. На другия ден следобед умря.
Мадам веднага ме изрита. По онова време вече ми беше писнало и от конския обор. Разбрах, че каквото и да правя, в очите на всеки от града винаги щях да бъда курвенският син на Дейзи. Имаше ли някаква полза да се опитвам да ставам по-добър? До този момент вече бяха навъртял достатъчно часове в игралния салон на публичния дом, бях се научил да пия, да псувам, да играя покер. Въобще, вече знаех достатъчно, за да се грижа сам за себе си.
Откраднах един кон от мъжа, при когото бях работил и тръгнах да скитам сам. Обикалях навсякъде, като вдигах шум, където беше възможно. Първият мъж, когото убих, ме обвини, че съм мамел на покер. Опита се да ме застреля, когато го нарекох „проклет лъжец“. Но аз бяха по-бърз от него.
— А ти лъжеше ли?
Той се усмихна тъжно.
