— Разбира се. Мисля, че залогът беше пет долара. Убих човек заради едни въшливи пет долара. — Той я гледа сериозно известно време, после продължи. — Бях на около двайсет години, когато избухна войната. Включих се в една партизанска група. Беше като някаква забава. Можех да крада и убивам на пълна свобода, защото имахме разрешението на конфедеративната армия. Но въпреки всичко бях добър войник. От войниците, които не дават пет пари дали ще умрат или не, предизвиквайки съдбата, и обикновено оставащи живи. Умират доблестните мъже — каза той замислено.
Но един ден войната свърши. Един стрелец няма друг шанс, освен да продължи занаята си, докато не попадне някой ден на по-бърз от него. Веднъж в един салон застрелях мъж, който вече бе извадил револвера си. Коул Йънгър беше там и видя как се справям с револвера; после ме покани да се запозная с Джеси и Франк. Тогава тръгнах с тях.
Тя не беше чувала за тези мъже, но предполагаше, че са известни престъпници.
— Бях с тях две години. Тогава ударихме една банка, за която мислехме, че ще е лесна плячка. Един прекалено ревностен помощник-шериф загина в престрелката. Аз се бях върнал да измъкна един от братята Йънгър, чийто кон беше прострелян. Някой, мисля, че беше шерифът, успя да ме рани много лошо. Аз се оказах единственият сериозно ранен. Наложи се да ме изоставят в гората, за да се спасят от потерята.
— Те те изоставиха?
— Нямаха друг изход. — Той повдигна рамене. — Ако някой друг беше на моето място, и аз щях да го изоставя.
— Но ти си можел да умреш!
Той се изсмя на наивността й.
— Това беше и основната идея. Аз трябваше да умра. Лидия, истинското ми име е Сони Кларк. И онзи следобед Сони Кларк умря някъде сред хълмовете на Тенеси.
Лицето й се озари в разбиране.
— Тогава те е открил Джон Сакс.
— Тоя момент точно не си го спомням. Няколко дни по-късно отворих очи в колибата му. По някакъв начин, само Господ знае как, с всичките билки, които ме накара да изпия, и с вонящите лапи, с които налагаше раните ми, оживях и след няколко месеца вече можех свободно да се движа. Онзи белег върху гърдите ми ли? — Тя кимна. — Един куршум ме прониза. Цяло чудо е, че не е закачил сърцето и белия дроб.
Умът й вече работеше трескаво.
— И ти си промени името.
— Сакс го предложи. Докато съм бил в безсъзнание, подстригал ми косата, за да превърже раната на черепа. — Лидия потрепери от представата за кървящата му глава. И преди още и двамата да успеят да реагират, тя вече седеше между коленете му с ръце върху бедрата му. — Мустаците и брадата ми пораснаха доста. Брадата обръснах, но мустаците оставих, защото ме правеха да изглеждам по-възрастен и различен от предишния. Работих при него повече от година, като прекарах и зимата там. Когато се сбогувахме с него, вече наистина бях станал друг човек.
Ръцете му се заровиха в косите й. Бузата й почиваше върху бедрото му.
— Промених се и вътрешно. Исках да водя нов живот, който да има смисъл. Сигурно за това трябва да съм благодарен на Сакс. Той беше първият човек в живота ми, който трепереше над мен, докато бях на смъртно легло. Чувствах, че съм му безкрайно задължен за главоболията, които му бях създал, докато ме излекува.
Освен стрелбата, единственото друго нещо, което познавах до съвършенство, бяха конете. Сакс предложи да потърся работа в имението на Джентри. Погребах миналото зад себе си, Лидия. Но и под новото си име и лице аз продължавам да си бъда Сони Кларк — един убиец, все още човек, обявен извън закона, и вероятно все още търсен в някои щати.
Той наистина беше търсен, но тя нямаше да му го каже. Повдигна глава към него и го изгледа в очите.
— Ти си вече друг и не си Сони Кларк. Самият ти каза, че той е умрял преди години. — Тя го погали по мустаците. — Ти си Рос Коулман.
Очите му станаха странно нежни. Дори и той самият не би се познал, ако се погледнеше отстрани.
— Съжалявам много за всичко онова, което ти наприказвах по-рано. Та кой съм аз с моето минало, че да те съдя? — Пръстите му се заровиха в косите й. — Господи, Лидия, през какъв ад си минала!
Тя обгърна кръста му и положи глава върху гърдите му.
— До момента, в който те срещнах. Ти ме накара да се почувствам като нормална жена. Но… но вчера, когато ме изгледа така, сякаш…
Той прошепна извиненията си в косите й.
— Сбърках. Бях полудял от ревност, Лидия.
— Ревност? Защото си мислеше, че тайно се срещам с Уинстън? Той ми беше приятел. И това е всичко. А тези другите, които спомена…
— Знам, че нищо не си направила нарочно. Направо не бях с ума си. Но, по дяволите, направо полудях, като видях всички онези мъже, застанали до теб и зяпнали гърдите ти.
— Аз нямам нужда от друг мъж, Рос. Не мисля, че някога въобще бих имала. — Тя повдигна ръце и ги прекара през гъстата му коса. — Но ти ме целуна и ме погали… — Гласът й секна и тя срамежливо отвърна глава. — И сега обичам всичко, което правиш с мен.
Той изрече една от онези изтъркани фрази, които всички влюбени си казват и всеки път звучат поновому.
— Обичам това, което правим заедно.
