— Лидия — прошепна той, — виждаш ли какво направи с мен? — Устните му проследиха косата й, преди да я отблъсне с огромно усилие. — Имам много работа, момиче.
Потупа я по гърба и посочи към фургона на Мозес.
Как й се искаше да се разтвори в топлината на прегръдката му, да използва любовта му като щит срещу непрестанно разяждащата я мисъл за Кланси. Дали не беше по-добре да му каже всичко? За Кланси? За скъпоценностите? Тя спря и се обърна. Но той вече работеше с Мозес, подреждайки вещите върху каруцата и говорейки оживено за плановете, които бе обмислял цял следобед.
Щеше ли да се осмели да го приближи, ако Мама Лангстън се окажеше права, че той вече я обича, и да му каже, че съдбата и на двамата зависи от заварения й брат, който я беше осквернил?
Но освен заплахата, която представляваше самият Кланси, оставаше и въпросът как щеше да постъпи Рос. Ако поемеше отмъщението в свои ръце и убиеше Кланси? Това без съмнение щеше да докара закона по петите му. Или щеше да насочи отвращението си към нея? Научавайки, че Кланси все още играе съдбоносна роля в живота й, нямаше ли да прокълне мига, в който я беше взел за своя съпруга, че се беше любил с нея? Оставаше й само да се надява, че Кланси няма да успее да ги проследи.
И с тая успокоителна мисъл тя тръгна, за да се сблъска със самото въплъщение на всичките й страхове.
— Добър вечер, сестричке — изръмжа той.
Кръвта на Лидия замръзна в жилите при звука на гласа му.
Тя хвърли бърз поглед към Рос и Мозес. Мозес кладеше огън за кафе, а Рос подреждаше вещите в каруцата. Разговаряха оживено.
— Да не си полудял? — запита го тя, обръщайки глава към него. — Ако Рос само те зърне тук…
— Имаме доста да си приказваме, нали, сестричке? Като например за ония скъпоценности, дето щеше да ги даваш на бедното си братче.
Тя преглътна с усилие и пристъпи зад фургона, скривайки се от погледа на Рос, в случай, че погледнеше към нея и я видеше да разговаря с човека, за който преди време бе твърдяла, че не познава. Кланси я последва и сключи пръстите си около рамото й като менгеме.
— Къде са бижутата? Дай ми ги веднага! Тогава успя по някакъв начин да ми ги вземеш, когато оня красавец ме нападна.
— Не съм! — отвърна тя разпалено и се опита да освободи ръката си. — Исках да ги вземеш, за да се махнеш от нас. Уинстън ги хвана, докато падаше. Оставих ги обратно под дъските на фургона и…
— Донеси ги.
Тя захапа долната си устна и усети вкуса на кръв в устата си. Изпусна дълбока въздишка и каза:
— Не мога.
Той я блъсна толкова силно във фургона, че ушите й писнаха.
— Казах ти, дай ми ги — изръмжа той в лицето й.
— Рос продаде фургона тази сутрин. Няма го вече. Не знаех, че ще се отърве толкова бързо от него. Кълна ти се, Кланси. Купувачът си го прибра, преди да имам време да ги измъкна от скривалището.
Той се втренчи в нея с ненавистен поглед и после прониза с очи лагера, за да се увери в истината на казаното от нея.
— По дяволите! — изруга той и думите я блъснаха в лицето като плесник. — Е, късметът ти те напусна значи, а? — запита я той рязко.
— Какво искаш да кажеш?
Устните й бяха като гумени и не й се подчиняваха. Гърлото й бе пресъхнало, а главата — тежеше замаяна.
— Искам да кажа, че имам още пет хиляди долара, които ме чакат като награда за съобщението, че знам къде се намира скъпият ти съпруг, това имам предвид.
— Не, Кланси…
Тя посегна към ръкава му, но той я отблъсна.
— Имаше възможността да купиш мълчанието ми. Цената бяха скъпоценностите, за които ме излъга.
— Казах ти…
— Затваряй си устата. — Той дръпна ръката си назад, сякаш се канеше да я удари. Вместо това обаче гальовно я постави на врата й. — Пък може и цената ми да се е променила. Може би си искам теб. Няма ли да биеш шута на красивия си съпруг и да тръгнеш с мен, ако ти обещая, че няма да го издам?
Обзе я страшна погнуса. Допирът му беше студен и хлъзгав, сякаш оставяше слуз по кожата й навсякъде, където я докоснеше. Стомахът й се разбунтува. Цялата се разтрепери неудържимо. Не, никога, за нищо на света!
А заради Рос? За да спаси живота му?
Но как можеше да позволи на това животно дори да я докосне, след като бе познала любовта на Рос? Господи, как? Но тя щеше да направи всичко, дори и да тръгне с Кланси, само и само да спаси Рос и Лий.
Тя отвори очи. Беше ги затворила, за да не гледа отвратителното му лице.
— Добре. Ще тръгна с теб.
Той се изсмя тихо, но от това смехът му беше не по-малко смъртоносен.
— Пак ще бъдеш моя, сестричке. — Той се отдръпна от нея. — Но колкото и да си красива, пет хиляди долара за мен са гледка, далеч по-красива от теб в тази минута. Колкото и да си здрава, ти нямаш онази власт, която имат парите.
Той я беше унижил, но тя стоеше над тези неща. Ако трябваше, щеше да се хвърли и в краката му.
— Кланси, моля те. Не го прави. Не ни причинявай такова нещастие.
— Аз си скъсах задника от блъскане за тия пари, сладур — изрече той с копринен глас. — Спомняш ли си онова момче, дето се наложи да го убия? Как се казваше?
— Люк Лангстън.
