Лицето й блестеше на слънцето. Първите му лъчи обагряха косите й превръщайки ги в буйни пламъци. Очите й излъчваха гневен пламък. Никога не бе изглеждала толкова красива. Господи, какъв кураж имаше това крехко момиче да си признае! И Рос я обичаше заради всичко това.
Но преди още да е успял да каже нещо, Джентри я блъсна на земята. Лидия посегна за револвера му, но той изблъска ръката й. Схватката отне на Джентри не повече от частица от секундата, време напълно достатъчно за Рос да се претърколи настрана, като в същото време издърпа колта изпод седлото и вдигна ударника.
Джентри отскочи и стреля по движещата се фигура на Рос. Лидия изпищя, но куршумът се заби в пръстта на инч зад главата на Рос. Годините на стрелба от коляно го бяха научили само на една реакция. И той стреля.
Джентри се вгледа глупаво в цъфналата рана, избиваща в опушения ръкав на сакото му. Той отново вдигна револвера.
— Не бих го направил, ако съм на твое място.
Всички условни рефлекси на Рос бяха влезли в действие. Той вече не усещаше болката в счупените си ребра. Погледът му се беше прояснил. Гласът му бе придобил кристалната яснота на лед, сипещ се в метална купа. Револверът му бе насочен точно в челото на Джентри.
— Пуснете револвера, мистър Джентри.
— Ти си я убил. Дали си го направил хладнокръвно, или не, няма значение. Ти си отговорен за това. И аз ще те убия, дори и това да означава смъртта ми.
— Не искам да ви убивам, мистър Джентри.
Възрастният мъж се изсмя гадно.
— О, ти би ме убил с радост. Защото знаеш колко те ненавиждах. Ти ми беше напълно прозрачен въпреки учтивите си маниери, които се опитваше да копираш от тези, които стояха неизмеримо над теб. Ти си отрепка. Винаги си бил такъв. И ще си останеш такъв! — Кървящата му, изтръпнала ръка се прицели неуверено в Рос. — Светът само ще ми бъде благодарен, че съм те изчистил от повърхността му.
— Не искам да те убивам, тъп кучи сине! — изрева Рос. — Хвърли този дяволски револвер.
Джентри се усмихна и пръстът му започна да се стяга върху спусъка.
Рос захвърли с размах револвера си, който се приземи с трясък в пръстта.
— Няма да те убивам, Джентри. Отказвам се. Ако искаш, можеш да застреляш един невъоръжен човек. — Зелените му очи не се отделяха и за миг от тези на другия. Ако човек не отделя очите си от очите на другия… Рос съзнаваше, че всеки миг може да бъде застрелян.
— Както искаш — изрече меко Джентри и сви още показалеца си върху спусъка.
— Не! — изкрещя Лидия и се хвърли пред Рос.
— Хвърли револвера!
Заповедта към Джентри беше изкрещяна от мъжа, появил се на кон изневиделица. Беше вдигнал пушката и присвитото му око гледаше точно по дължината на бляскавата стомана.
Оръжията изгърмяха едновременно. Сърцето на Джентри беше пронизано от куршум, който мигновено го уби.
Мъжът, който го беше застрелял, изруга богохулно и скочи от коня си още преди да е спрял напълно.
Мозес притисна скимтящия Лий още по-силно към гърдите си и измърмори „Господи“.
Куршумът от револвера на Джентри беше пронизал Лидия. Тя почувства пронизваща болка и се вкопчи в ръкава на Рос. Опита се да повдигне глава, да го погледне в очите. Жадуваше да види, че е простена, да срещне разбиране. Но нямаше сили. Черна завеса се спусна пред очите й и тя престана да усеща каквото и да било.
Рос отчаяно извика името й, когато тя се строполи в ръцете му. Усети топлата й кръв да залива ризата му.
— Лидия, Лидия — викаше я той дрезгаво, загубил представа за всичко около себе си, освен за меката плът, отпуснала се безжизнено в ръцете му.
Той я положи нежно на земята и се вгледа отблизо в лицето й. Смъртна бледост го покриваше.
— Не, Господи, не! — опита се да извика Рос, но никакъв звук не излезе от устните му.
Това ли беше цената, която трябваше да плати за всичките си извършени грехове? Да обича две жени. И да загуби и двете. Беше обичал Виктория за това, което бе представлявала, за всичко, на което го беше научила. Но Лидия, Лидия. Беше го научила на това, какво означава да обичаш. Да обичаш без всякакви резерви. Да обичаш не заради самата любов, а въпреки нея.
— Не умирай — замоли се той, полагайки глава върху гърдите й вслушан в сърдечните й тонове. — Няма да мога без теб. Не умирай!
Той усети почти неуловимия полъх на дъха й и изхлипа с благодарност.
Дуло на пушка го ръгна в рамото. Мъж, когото никога не беше виждал, го гледаше втренчено. На мига още Рос разбра, че този човек го познава като Сони Кларк.
— Казвам се Мейджърс. Работя за агенцията Пинкертън.
Рос на свой ред се втренчи в мъжа. Денят, от който най-много се бе страхувал, бе дошъл. Той го бе очаквал. Човек винаги си плаща. За всичко. Особено за щастието, дори и късчетата от него. Те струваха най-скъпо.
Той сведе поглед към леко разтворените устни, които се бореха за всяка глътка скъпоценен въздух. Клепачите й бяха обагрени в нежно виолетово на утринната светлина. Прозирната им крехкост го разтърси повече от всички рани, които беше получавал някога.
