— Ще подпиша пълни признания — изрече тихо Рос, без да отделя поглед от Лидия. После детективът от Пинкертън беше пронизан от свирепи, зелени очи, всявали ужас в душите на мъже по-сърцати и от Мейджърс. — Ако спасите живота на жена ми.
Рос се втренчи в ботушите си и мръсния под, върху който бяха стъпили. Самият той не беше по-чист. Небръснат, неизмит, целият вонеше на пот. На засъхнала кръв. Кръвта й бе оставила големи петна по ризата му. Четири дни, помисли си той, сплел ръце между коленете си. Четири прокълнати от бога дни беше преседял в килията и се измъчваше от въпроса дали е жива, или мъртва. Къде ли се намираше тя, Лий? Предполагаше, че Мозес се грижи за бебето, макар че не можеше да бъде сигурен.
Изглежда, ребрата му бяха само натъртени, а не счупени. Първите два дни бе лежал неподвижен и се бе надявал, че ще зараснат сами. Сега го пробождаха само от време на време, но болката от тях не можеше дори да се мери с душевните му терзания.
Не беше виждал други хора, освен останалите затворници, довеждани обикновено по обвинения в пиянство и причиняване на безредици. И след като изпразнеха стомаха и мехура си в ъгъла и проспиваха нощта, вонящи на евтино уиски, биваха освобождавани. Дебелият заместник-шериф, носещ ядене, от което стомахът му се обръщаше с хастара навън, не искаше да му каже нищо.
Той самият знаеше само, че детективът от Пинкертън и Ванс Джентри са открили кой е в действителност Рос Коулман и са тръгнали по следите му. Щеше да бъде осъден на присъда, за която не беше трудно да се досети човек. Щяха да го обесят.
Той се изправи от дървения нар и закрачи из квадратното парче пространство, внимателно избягвайки локвите, чиито произход предпочиташе да не разпознава. Защо не беше умрял преди три години от онези рани, които трябваше да го убият? Лидия най-вероятно бе загинала при опита си да го запази от куршума на Джентри. Можеше ли да иска един мъж повече любов от една жена? И тя бе умряла с мисълта, че той я ненавижда.
— Коулман.
Обърна се мигновено. Беше заместник-шерифът — една свиня, и по мръсотия, и по поведение. Рос не му отговори.
Той му подхвърли чифт белезници през решетките. Рос ги хвана още във въздуха.
— Сложи ги — заповяда му той през кафявата пяна от тютюна, процеждаща се от двата края на дебелата му уста.
Рос направи както му заповядваха. Дали нямаше накрая да дойде детективът да го разпита, да запише признанията му? Но той нямаше и думичка да им продума докато не му кажеха как е Лидия. И ако тя беше… починала, той нямаше да си отвори устата, докато не му позволят да види тялото й.
Тъмничарят отключи вратата и му кимна да излиза. Закрачиха по тесния коридор. Въздухът в офиса, въпреки застоялостта си и лятната жега, беше значително по-добър, отколкото онзи в килиите, и Рос пое с пълни гърди, за да прочисти дробовете си от вонята.
— Хайде — обади се тъмничарят, нахлупвайки шапката на Рос на главата му. — И без номера — предупреди го той.
Той го поведе по дървените тротоари на града. Хората бягаха по работа и само отделни пешеходци удостояваха с поглед мъжа с белезниците. Изглежда, Мейджърс не бе обявил кого държат в ареста. Името му едва ли щеше да е известно по тия места, но всички бяха чували за Франк и Джеси Джеймс. Пълната липса на любопитство беше направо озадачаваща.
Минаха няколко квартала, преди дебелакът да се обади:
— Насам — и да свърне по каменния тротоар, водещ към приветлива, едноетажна къща.
Рос се остави да го побутнат в приемна, където един древен часовник отброяваше звънко секундите.
— Докторе? — повика заместник-шерифът.
От стая в дъното на къщата излезе един мъж и затвори вратата след себе си. Той опъна жилетката над шкембенцето си и пристъпи напред, изглеждайки злобно заместник-шерифа изпод настръхналите си разрошени вежди.
— Благодаря ти, Ърни — произнесе докторът, втурвайки се покрай Рос да отвори входната врата пред заместник-шерифа. Беше явен жест, че не иска той да остава по-дълго тук.
Ниският, плешив мъж се вгледа в брадясалото лице на Рос.
— Аз съм доктор Хансън. — Той посочи към вратата, през която току-що беше излязъл. — Вашата съпруга е вътре.
Сърцето на Рос слезе до дъното на душата му. Беше оловно. Сигурно беше мъртва. В противен случай едва ли щяха да го изведат от ареста. Ако беше жива, по-скоро щяха да доведат нея при него.
Той пое дълбоко дъх и тръгна към вратата. Не беше лесно, но успя да отвори дръжката на вратата с прикованите си в окови ръце. Мина през вратата и я затвори след себе си, все така с гръб към стаята. Бавно се обърна и се огледа.
Беше очаквал да види Лидия облечена в най-хубавата й рокля, с ръце скръстени върху гърдите й. Вместо това върху тясното легло имаше само един юрган с ярки шарки и бродирана възглавница в края до таблата.
