Но дори и това беше нищо в сравнение с мъчението, което изпитваше в момента, когато беше застанала пред него между коленете му; беше толкова естествено да ги разтвори и да я допусне по-близо до себе си, за да не я кара да се пресяга толкова отдалеч. Гърдите й се люлееха точно пред очите му и имаха вида на узрели праскови, готови всеки момент да бъдат откъснати. Господи, дали съзнаваше това момиче какво прави? Не можеше ли тя да разбере от потта, която се лееше от челото му, че той бавно полудява? При всяко нейно движение сладкият аромат на тялото й го зашеметяваше, нежната грация на крайниците й го караше да губи разум, а шумоленето на дрехите й го караше да си представя всички мислими и немислими наслаждения, които можеше да предложи тялото й.
— Почти свърших — обади се тя при поредното му отчаяно размърдване върху столчето.
Коленете й бяха дошли в опасна близост до пламналите му слабини.
Не, Господи, само това не! Тя се приведе съвсем близо до него, за да подстриже и косата на тила му. Само още едно докосване — и щеше да зарови носа, брадичката и устата си в гърдите й, щеше да ги потопи в тях.
Той се ненавиждаше с цялото отчаяние, на което беше способен. Затърси отчаяно в паметта си, за да се добере до някой спомен, когато Виктория го беше докарвала до такава лудост, до полуда да му се иска да стисне гърдите й. Не можеше. Беше ли имало въобще някога такъв момент с нея?
Не. Виктория не принадлежеше към жените, чийто смисъл на живота се изчерпва със съблазняването на мъжа, довеждайки го до животинско състояние. Всеки път, когато се беше любил с Виктория, го беше правил със страхопочитание, сякаш влизаше в храм, малко засрамен от себе си, защото не беше достоен да се докосва до светините, защото се боеше, че самото му присъствие ги осквернява.
Нямаше нищо възвишено в това, което изпитваше в момента. Беше обхванат от животинска възбуда. Да, явно това й идваше отръки, най-вероятно майсторството на професията, въпреки многобройните й отричания. Опитваше се да прилага номерата на занаята си върху него, придружавайки ги с най-невинната усмивка на девствена невеста.
Но той нямаше да се поддаде.
— Мустаците ти имат нужда от подстригване.
— Какво? — запита той с глупав вид, вече напълно изведен от равновесие, не чуващ нищо, освен бумтенето на кръвта в ушите си.
— Мустаците ти. Стой мирно.
Тя се приведе отново към него, комично нацупвайки устни.
Ако беше погледнал към лицето й в този момент, сигурно щеше да се разсмее. Но вместо това бе привел глава, за да проследи очертанията на шията й. Там кожата й беше розова, а после плавно преминаваше в кадифето на гърдите й и се гмурваше в пазвата на ризата й. Дали дъхаше на мед, или на праскови?
Всеки нерв на тялото му се свиваше като при удар с ток от нейното докосване. Връхчетата на пръстите й обикаляха ту от едната му страна, ту от другата. Решението беше негово. Можеше да избира — дали да я спре, или да експлодира всяка секунда.
Отблъсна ръцете й и изрече дрезгаво:
— Край.
— Но тук има още…
— По дяволите, казах край! — извика той, като издърпа кърпата около врата си и я запрати на пода, като в същото време се изправяше. — Почисти тоя боклук.
Отначало беше зашеметена от грубостта му, но гневът й скоро надделя. Тя хвана ръката му и тикна ножицата в дланта му със звучно пляскане.
— Почисти си го сам. Това е твоя коса. Никога ли не си чувал по-рано думата „благодаря“?
С тия думи тя се обърна, смъкна полата и ризата си, сгъна ги внимателно и ги положи в сандъчето, което играеше ролята на гардероб, като през цялото време остана с гръб към него. После кротко се пъхна между завивките.
Той остана дълго на мястото си, преди да се обърне и да вземе метлата.
Целият следващ ден слънцето гря ослепително. А на по-следващия прекосиха Мисисипи.
Керванът бучеше от възбуда, докато фургоните тромаво се смъкваха по разкаляните коловози до брега на реката. Мистър Грейсън събра таксата от всеки фургон, която, подобно на всичко след войната, беше обезценена. Два парни ферибота щяха да пренасят всеки по два фургона, с впряговете им и семействата на всеки курс.
Лидия изпадна в трескава възбуда като всички други от кервана. До момента, в който видя реката. Беше огромна като океан и не по-малко страшна и опасна от него. Притискайки Лий до разтуптените си гърди, тя не отделяше поглед от първите фургони, който се товареха върху фериботите и завързваха колелата им с ремъци за скоби върху палубите. Виждаше как мътните води се плискат и се разбиват в борда.
Ненавистните спомени от детството отново изплуваха в паметта й. Блудкавият вкус на речната вода я задушаваше до пръсване. Не можеше да диша. Съвсем както тогава, когато бе останала без въздух.
