Бяха предприели една от редките разходки до града. Старият Ръсел внезапно се бе съгласил да ги пусне с майка й. Цяла седмица бе очаквала с нетърпение деня. Прекосиха един ръкав на Тенеси на сал. Беше се облегнала на релинга и наблюдаваше слънчевите отблясъци върху водната повърхност. Кланси изневиделица бе изникнал зад нея и я бе побутнал достатъчно леко, за да изглежда случайно, и достатъчно силно, за да изгуби равновесие и да политне с разперени ръце към водата.
Изплува на повърхността като плюеше вода и викаше. Фустата и единственият комбинезон, който имаше, тежаха като олово. През замъглени от водата очи видя Отис и Кланси да се смеят, пляскаха се по бедрата и виеха от възторг. Майка й държеше главата си с ръце и молеше на момчетата да я извадят. Тя посегна към грапавия ръб на сала, но Кланси я настъпи по ръката. Цяла минута се бе борила да остане на повърхността, а те не искаха да й помогнат. Когато майка й се опита да я издърпа, Кланси не й позволи. Накрая я хвана за косата и я измъкна на сала.
— Как беше водата? — смееше се той.
Беше на единайсет години, когато се случи това, но още си спомняше изживяния ужас, когато водата се затвори над очите, ноздрите и устата й и я отдели от животворния въздух. Сега гледаше втренчено мътните води на Мисисипи и се чудеше как щеше да стъпи върху палубата на ферибота.
Още трепереше, когато Рос върна при нея. Беше завързвал фургоните за ферибота.
— Ние сме следващите. Ще застанеш с Лий до парната машина. Лангстънови ще пресекат с нас.
Тя кимна бледа и изнервена.
— Да, разбира се.
Той я гледа напрегнато няколко секунди, после се върна при фургоните. Лидия пристъпи на леко полюшващия се ферибот, забърза към парната машина и се залепи за вибриращите й стени стиснала здраво Лий в прегръдките си. Мама Лангстън се присъедини към нея, макар че всички деца се тълпяха покрай релинга. Това беше приключение, което нямаше да забравят през целия си живот, и след като им прочете лекция да внимават много, Мама Лангстън ги остави да се веселят.
Фериботът беше изминал една трета от ширината на реката, когато Маринел я повика:
— Ела при нас, Лидия. Виж.
Тя сочеше към някакъв предмет в реката, който течението влачеше, като го караше да криволичи по най-смешен начин.
— Не, трябва да стоя при Лий.
— Хайде, хайде — каза Мама Лангстън, като издърпа бебето от ръцете й преди тя да успее да протестира. — Та ти си още дете. Иди да се повеселиш с тях.
Не желаейки да изглежда страхливка в очите им тя бавно се придвижи до края на ферибота. Панически затърси Рос с очи, но той очевидно бе изчезнал нейде. Тя се усмихна измъчено за пред децата, но премятащият се в килватера на ферибота празен сандък от ябълки не успя особено да я развесели. Виждаше само неизмеримите дълбини, вихрените потоци и разпенената вода, обливаща борда. Разтрепери се. Отново усети как студената вода я обгръща, как изпълва до пръсване дробовете й.
Паниката я обзе със същата сила, както тогава водата; тя се въртеше в кръг и диреше спасение. Затича слепешката към фургона, без да усеща, че се блъска с удивените деца. С разширени ноздри и очи, и дробове пъхтящи като ковашки мехове, тя се добра до колелата на фургона и задраска отчаяно по стълбичката нагоре. Строполи се вътре със свистящи гърди.
Мама Лангстън, която бе станала свидетел на цялата случка, завика на децата, които бяха хукнали след Лидия, да останат където са.
— Атланта, иди извикай мистър Коулман. Кажи му да остави конете на Люк.
Буба държеше водача на впряга на Рос, както правеше баща му за техния впряг.
Рос се появи тичешком само след няколко секунди. Съвсем не по навик ръката му беше върху револвера.
— Какво има?
— Лидия. Във фургона е.
— Лий?
— Наред е. Иди при жена си, мистър Коулман.
Мама Лангстън улови погледа му и го задържа за миг преди той да хукне към фургона. Прехвърли се вътре със скок и я видя сгушена в ъгъла, покрила глава с ръцете си. Истеричен плач разтърсваше тялото й.
— Лидия! — изкрещя той. — Какво, по дяволите…
Смъкна и захвърли в един ъгъл шапката си, като коленичи на пода до нея. Протегна ръце с желанието да ги положи успокояващо върху раменете й. Но те само потръпнаха, преди да ги отдръпне обратно.
— Лидия — изрече той, този път по-нежно. Плачът беше горчив, изливащ се от дълбините на душата й. — Изплаши всички ни. Какво ти става?
Както при повечето мъже, сълзите бяха за него извън логиката. И както при повечето мъже, той изпадна в гняв, когато не получи обяснение.
— Лидия, за Бога, кажи ми какво ти е? Да не си ранена? Боли ли те нещо?
Дали не си беше ударила нейде главата? Защо я държеше така? Той се опита да разтвори ръцете й, но хватката им беше желязна.
Тогава отчаяно я дръпна за раменете и я разтърси. Накрая тя свали ръцете си и се втренчи в него с размътени очи.
— Не ме… блъскай… във водата. Моля те, не ме… блъскай…
