Не му бе минало през ум, че тя ще е толкова крехка и нежна, почти като девственица, след раждането на детето си. Прокле се, докато бъркаше тигана с фасула. А може и да я беше наранил така, че никога повече да не се съвземе. Пък и не би помолила никого за помощ.
— Мирише на хубаво — обади се Скаута, присядайки до огъня и наливайки си чашка кафе.
— Готово е, ако си гладен, си сипи.
Рос се облегна на едно дърво и се загледа в залеза. На тръгване я бе огледал крадешком. Нямаше много свеж вид, но пък и не беше измъчена. Дано да не я беше наранил твърде лошо.
Не беше чудно, че дори не го погледна, когато я бе заговорил. Беше търсил поне следа от опрощение в очите й. Беше готов да се вкопчи и в най-слабия й протест — в смисъл, че са женени едва от няколко седмици, за да говорят за развод. Но тя го бе изгледала мълчаливо в отговор с онези очи, които в зависимост от настроението й изглеждаха сияйни като слънцето, или твърди като камък. Презрението в очите й беше повече от очевидно.
— Няма ли да ядеш? — запита го Скаута с пълна уста.
Рос поклати отрицателно глава.
— Не ми се яде още. Може би по-късно.
Какво, по дяволите, го беше грижа дали му прощава или не? Тя беше курва. Нямаше начин някой друг преди него да не й беше преподал снощния урок. Защо трябваше да се тревожи за това?
Защото се страхува от тебе, копеле такова. И ти го знаеше много добре, но въпреки това си направи кефа.
Но тя можеше да се съпротивлява по-упорито.
Тя се бе борила с всичка сила. Поглеждал ли си я някога малко по-внимателно? Колко крехко бе тялото й… Какъв шанс би имала срещу животно като него?
Да, но тя си го беше изпросила.
Изпросила изнасилване?
Е, може би не изнасилване. Но тя ти даваше да го разбереш с всяко докосване до теб, с всичките дребни грижи, които полагаше за теб, с прическата си, която изглеждаше така, сякаш се бе търкаляла часове из гората. Ами ония късчета плът, които ти позволяваше да виждаш?
Случайности.
Така ли мислиш?
Да, така мисля.
Мислил ли си някога за Виктория по същия начин? Че ако не я видиш, не я погалиш, не се любиш с нея, ще се пръснеш?
Не си спомням.
Спомняш си. Не си бил такъв с нея. Ти я обичаше, но тя не се настанява в съзнанието ти още от пробуждането, нали така? И това най-много те тормози. С момичето изпита десет пъти по-голямо удоволствие, отколкото със законната си съпруга. Или с която и да е друга жена. И не можеш да го забравиш.
Не, ще го забравя.
Много ме съмнява. Сега си се заинатил да мислиш по този начин, но знаеш много добре, че няма да стане.
Да, да, да! Беше страхотно удоволствие и искам пак да се повтори. По дяволите, какво да направя?
— Не е лошо малко да си отдъхнем от ония тъпанари — каза Скаута.
— Да — отвърна лаконично Рос.
Сега е време за вечеря. Тя се е навела над огъня и страните й са поруменели от топлината. Той се появява иззад фургона след като се е измил и те се поглеждат един друг, тя прокарва език по устните си, което беше знак, че е неспокойна.
— Оная, малката на Уоткинс, направо ми взема здравето. Страшно парче — каза Скаута, като откъсна къс тютюн. Предложи на Рос, но той му отказа. — Знаеш ли какво прави?
— Какво? — запита Рос, когато дори не можеше да каже за какво ставаше дума.
Господи, когато бе потънал целият в Лидия, все едно че намираше дом за пръв път в живота си. Беше възнамерявал да я обладае грубо, бързо и без да влага емоции, но веднъж след като потъна в нея, разбра, че не може. Беше се почувствал на седмото небе. Наистина ли го беше обгърнала за раменете, или така му се искаше да си спомня?
Скаута заразправя една наистина тлъста история.
— Е, дадох й захарната пръчка няколко пъти и сега не мога да се отърва от приказки за сватби и бебета и какво ли не още. — Той се изкикоти самодоволно. — Да ти кажа, по-тясна досега не бях срещал. Не си ли бъркал в кошерчето й? Ами, къде ще се вреш ти там, като си имаш онова сочно парче, за което се ожени, и което те чака всяка нощ.
Рос се раздвижи със скоростта на мълнията. Ритна Скаута в гърдите с два крака и го отхвърли далеч назад. Още преди младият мъж да се съвземе, Рос се хвърли върху него, заби коляно в кръста му и изви тялото му назад с ръка под брадичката. Скаута чу смъртоносното изщракване на ударника на револвера му точно в основата на черепа си. Кога беше успял да го измъкне от кобура, така и не бе разбрал.
— Нещо да имаш да кажеш за жена ми? — запита Рос с най-сладкия глас, на който беше способен, и които ужаси Скаута повече, отколкото мълниеносното боравене с оръжието.
— Н… не — изхърка той. — Не исках да кажа нищо обидно. Кълна се в Господ, че не исках да кажа нищо такова… Ааааа — изрева той, когато Рос натисна още по-силно с коляното и опъна още по-здраво свитата си ръка. — Кълна се в Господ, че не съм искал да кажа нищо обидно.
Смъртоносната хватка постепенно отслабна. Рос бавно се изправи, освободи ударника на револвера и го пъхна в кобура си.
— Мисля, че огладнях — изрече той със студен като стомана глас, подобен на дългото дуло на револвера, който Скаута още усещаше да го гъделичка на тила.
