Семейството изчака в мрачна тишина всички да се изредят и да тръгнат към лагера. Скоро при тях останаха само Лидия и мистър Грейсън.
— Останете колкото желаете. Не мисля, че някой иска да пътува днес. После ще доведа няколко мъже да довършим това — той махна към открития гроб, — когато привършите.
Възрастната жена кимна.
Лидия ги прегърна един по един и после тръгна към лагера с мистър Грейсън. Жадуваше за Рос. Ако в този момент беше до нея, тя сигурно щеше да понесе мисълта за бруталната смърт на Люк. Рос можеше да помогне на Буба да се справи с изживяния ужас при вида на безмилостно убития си брат.
Тя тъгуваше за момчето. Беше го обикнала заради чувството му за хумор, заради палавата му натура, жаждата му за живот, и бързия му ум. Плачеше й се. Искаше Рос да е до нея и да я притиска в прегръдките си.
Но него го нямаше, а тя трябваше да бъде силна, за да помогне на Мама Лангстън и Зик. Никога нямаше да може да им се отплати, загдето я бяха приели тогава, когато никой не я искаше. Сега можеше поне малко да се опита да ги утеши в трагедията им.
Още щом се върна в лагера, тя разбра, че смъртта на Люк ще има далеч по-сериозни отражения на живота в лагера, отколкото скръбното настроение. През изминалата нощ, когато Мозес бе донесъл тялото, бе станало твърде късно да изпращат някого за чиновник от града. Най-близкият град с шериф беше на двайсет мили, които прекосяваха непозната територия. А никой не искаше да си има работа с федералните войски, които окупираха Арканзас.
Мистър Грейсън беше изпратил рано сутринта пратеник. И сега той се бе върнал, като докладваше на мрачните слушатели, че шерифът отсъства. Бил отишъл на другия край на окръга и нямало да се върне поне няколко дни. Заместникът му отказал да напусне полицейския участък.
— Казаха, че тук такива работи не са ставали от незапомнено време — изрече с гробовен глас мистър Симс. — Той каза… ааа… да помислим за някой от кервана…
— Той предполага, че някой от нас е убил момчето? — запита с невярващ глас Грейсън.
Симс заусуква с нещастен вид седлото на коня в ръцете си.
— За това намекваше. Казах му, че това не може да бъде, но…
— Е, ще ви кажа, че и аз си мисля нещо такова — обади се внезапно Лиона Уоткинс. Очите на всички се обърнаха към нея, тя се зави в шала си, изпъна назад рамене и отвори уста. — Вчера видях някой да се промъква в гората. Бях го забравила до момента, в който се разбра за смъртта на малкия Лангстън, но сега чувствам, че е мой християнски дълг да го докладвам.
Съпругът й Джеси гледаше множеството с нервен поглед. Лидия винаги си бе мислила, че този мъж се страхува и от сянката си, да не говорим за съпругата му. Сега видът му говореше, че би дал всичко, само да може да запуши устата на жена си. Присила стоеше до тях с отегчена физиономия.
— Лиона, вие…
— Спокойно, Джеси — изръмжа тя и съпругът й се сви. — Тия хора тук трябва да знаят, че са дали приют на убиец.
Всички останаха без дъх, включително и Лидия.
— Мисис Уоткинс, вие не можете да твърдите, че някой от кервана е убил Люк — каза мистър Грейсън.
Лиона прониза тълпата с очите на гризач. Както винаги, бе постигнала това, което бе желала — бе спечелила цялото им внимание.
— Кой го донесе? А? Изпръскан с неговата кръв?
— Мозес? — възкликна Лидия изумена. — Обвинявате Мозес, че е убил Люк? Че въобще е способен да убие?
— Нямаме нужда от натрапници, за да ни се бъркат в работите — отсече Лиона без дори и да погледне към нея.
Вместо това отправи немигащ, безцветен поглед към чернокожия мъж. Хората, които стояха най-близко до него, постепенно се отдръпнаха от него, оставяйки широка междина между него и себе си. Държаха се така, сякаш го виждат за пръв път в живота си, а не пътуват с него вече седмици наред.
— Видях го вчера да се промъква из гората, докато отивах към реката — изсъска Лиона Уоткинс. Очите й горяха със злобен блясък, изпълнени с ненавист. — Казвам ви, той е убиецът.
Надигнаха се колебливи гласове и Лидия усети как сърцето й забумка в гърдите. Това можеше да бъде само кошмарен сън и тя скоро щеше да се събуди с ръката на Рос, обвила кръста й.
— Че защо Мозес ще убива някого? — извика някой в тълпата.
— Той е бивш роб — разясни на всички Лиона, като разтвори широко ръце. — И сега вече е изпълнен с жажда за мъст към белите хора. Много пъти съм го улавяла как оглежда мен и дъщеря ми. Само един погледа на злите му тъмни очи ми стига, за да изстине кръвта в жилите ми.
— Това са глупости! — извика Лидия, но никой не я чу сред всеобщите крясъци на одобрение.
Мозес започна да се оглежда нервно. През целия си живот беше защитаван от семейството на Хил, но знаеше достатъчно за нощните ездачи, които тероризират освободените чернокожи. Беше ставал свидетел как разярената тълпа крещи за линчуването на чернокож само по подхвърлени намеци, намеци далеч по-безобидни от убийството на бяло момче.
